Северноатлантическият договор от 1949 и неговата значимост през 2017 *

Юджийн Коган **

Трябва да се помни и подчертава, че НАТО и неговите основополагащи принципи не са само в член 5. Освен това не е само критерият, че два процента от БВП на всяка страна трябва да бъдат разпределени за нуждите на Алианса, тъй като американските президенти и секретари на отбраната последователно са казвали това на останалите съюзници от НАТО. Напротив, член 3 от Северноатлантическия договор (известен също като Вашингтонския договор) ясно заявява, че „страните по него, поотделно и съвместно, като развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна помощ, ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение“.

Анализът по-долу подчертава съответните членове и разглежда  значението им през 2017 г.

Прочитането  на текстовете на 14-те члена на Северноатлантическия договор дава възможност да се открие в тях атмосферата на солидарност между съмишлениците през 1949 г., като особено се набляга на въпроса за споделянето на общи ценности в Северноатлантическия регион. По това време бащите-основатели подготвят  Договор, който не споменава въпроса за споделените ценности, тъй като е било трудно да се предвиди какво може да се случи в бъдеще.

Например, Договорът не обхваща въпроса с изключването на държава-членка на алианса и налагането на  санкции за лошо поведение на който и да е член на алианса по отношение на принципите на демокрацията, личната свобода и върховенството на закона. Необходимо е да запомним, че основополагащите принципи се считат за свещени и че противникът, Съветският съюз, е ясно конкретизиран.

Договорът може да бъде прекратен само от самата държава-членка „след изтичане на двадесет години от влизането на Договора в сила“(член 13). Договорът обаче остава двусмислен по отношение на това дали и кога дадена страна по договора решава да напусне доброволно военната структура, като същевременно остане част от политическата структура на НАТО,  като например Франция през 1966 г. и Гърция през 1974 г. С други думи, държава от Договора частично да прекрати членството си и да  запази правото си да се присъедини по-късно отново и по всяко време към Алианса. И точно това се случи, когато Гърция и по-късно Франция се присъединиха отново към Алианса.

В допълнение към това, Договорът не съдържа  информация за случаи  когато държава от НАТО, блокира участието на другите членове на Алианса. Такъв текст не е бил предвиден по онова време, тъй като основният фокус е бил върху сближаването и единството на членовете на Алианса. Неотдавнашният случай, когато  Германия реши да премести военния си контингент от Турция – член на Алианса, в Йордания – държава, която не е в НАТО, е в резултат на отказа на турското правителство да предостави право на членовете на германския парламентарен комитет за отбрана да посещават  въздушната база Инджирлик, подчертава тази дилемата пред  Алианса през 21-ви век.

Участието на членове извън Алианса не беше предвидено все още през 1949 г. Програмата „Партньорство за мир“  бе създадена едва през 1994 г. Поради конфликта първия път с Израел и наскоро  с Австрия, Турция блокира участието на двете страни   в дейностите по партньорската програма на НАТО. Говорейки за Израел, Турция вдигна блокадата веднага след подобряване на отношенията между двете страни. Въпреки това, по отношение на Австрия, членовете на НАТО, с изключение на Турция, решиха да поддържат сътрудничество самостоятелно. Така се намери изход от политическата безизходица. В резултат на това Турция се оказа изолирана от членовете на съюза в нейна собствена вреда. Дали Турция ще блокира отново участието на страна, която не е член на НАТО, в дейностите на Алианса, остава да се види.

Кибератаките – отношението им към мира и сигурността в 21-ви век

Известният член 5 гласи: „Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях“, поради което трябва да включва и нововъведения от 21 век, като кибернетичните атаки, които застрашават както критичната военна, така и гражданската инфраструктура, както и хибридните заплахи, които включват широк спектър от граждански инструменти. В резултат на това кибернетичните атаки и хибридните заплахи следва също да бъдат включени в член 6. Освен това от член 6 следва в същото време да се изключи следния пасаж: „Алжирските департаменти на Франция“, тъй като междувременно Алжир стана независима и суверенна държава.

От друга страна, бащите-основатели предвиждаха някои потенциално разгръщащи се реалности през 1949 г. и в резултат включиха в член 10  от Договора: „Страните по Договора могат, при единодушно съгласие, да поканят да се присъедини към Договора всяка друга европейска държава, която е в състояние да съдейства за осъществяването на принципите на настоящия Договор и да допринася за сигурността в Северноатлантическата зона“. Така, това което се случи от 1999 г. насам, а именно разширяването на НАТО на изток и на югоизток, беше заложено във Вашингтонския договор от 1949 г.

Това, което е най-изненадващо, е защо съюзниците от НАТО не актуализираха текстовете на Договора през 2007 г. по време на първата кибератака срещу Естония, член на алианса, въпреки, че член 12 гласи, че „след изтичане на десет години от влизането на Договора в сила или по всяко време след това страните по него, ако някоя от тях поиска това, ще се консултират съвместно относно необходимостта от преразглеждане на Договора, като вземат под внимание действащите в дадения момент фактори, които засягат мира и сигурността в Северноатлантическата зона“ Членове 4 и 12 имат еднакво значение, а именно „съвместно консултиране“,  „когато по мнение на някоя от тях е възникнала заплаха за териториалната цялост, политическата независимост или сигурността на която и да е от тях.“ Мирът и сигурността в северната част на Атлантическия океан бяха засегнати поради откритията  в 21-ви век: кибератаките. Поради тази причина и двата члена  могат да бъдат напълно интегрирани, като се подчертае тази опасност.

НАТО като консенсус

Друг важен детайл, посочен от Крис Донъли (специален съветник в НАТО 1989-2003 по въпросите на Централна и Източна Европа) е, че НАТО е по-скоро консенсус, отколкото организация, основаваща се на компромиси. Чрез разработването на система, която ограничава действията на Алианса само до онези въпроси, по които може да се постигне консенсус и привеждане в съответствие с националните интереси в тези области, няма съществена загуба на суверенитет и никаква заплаха за националните интереси на съюзниците. Но постигането на консенсусен процес е трудно, трудоемко и изразходва много време, ресурси и политически усилия. Няма съмнение, че изградената от консенсус структура има своите силни и слаби страни. От една страна, на 31 май 2017 г. германският вестник Die Welt съобщава, че няколко държави от НАТО, водени от Германия, Франция, Холандия и Дания, не са били за  провеждането на срещата на високо равнище на НАТО – 2018 в Истанбул. Следователно, когато държавите-членки на НАТО са обединени срещу собствения си член, те могат да изразят своето неудовлетворение и доброволно да помолят този член на Алианса да преразгледа своето решение. Това беше вторият път, когато Турция беше въвлечена във вътрешния спор на НАТО. През януари 2013 г. Турция стартира дългосрочната програма за далекообхватна система за ПВО, известна като T-LORA MIDS. По това време Турция реши да търси решения с  Китай и Русия. Въпреки че през септември 2013 г. Турция избра Китайската корпорация за внос и износ на прецизни съоръжения, тя отмени сделката през ноември 2015 г., в резултат на несъгласие със съюзниците си от НАТО. Съюзниците на Турция разясниха, че Турция може да закупи системата, но системата няма да бъде интегрирана в системата за ПВО на НАТО.

От друга страна, когато сред държавите-членки липсва консенсус по отношение на потенциална страна кандидатка за членство в НАТО като Грузия, единството и сближаването на алианса са под натиск и това подчертава слабостта на алианса. Следователно, по тази точка лидерите на НАТО трябва да мислят как да укрепят консенсусния механизъм.

Освен това се предлага да бъде включен нов член в Договора относно правото на изключване, както и санкции за неправомерно поведение. Никой член на Алианса не би трябвало да блокира предложения текст, въпреки че някои страни-членки могат да считат подобен текст за нарушаващ правата им.

Друг критичен въпрос бе наскоро повдигнат от министъра на външните работи на Литва Линас Линкевичиус. Той призова за реформа и много по-бърз процес на вземане на решения от страна на НАТО и военното командване. Макар че „ускоряването на процеса на вземане на решения в рамките на НАТО е сложен въпрос, трябва да направим повече и по-бързо, тъй като кризите не чакат. Политическият надзор е важен, но военните органи на НАТО трябва да получат повече власт, повече правомощия да предприемат действия. „Незабавното действие трябва да бъде ясно определено от лидерите на Алианса“.

В заключение, днес Северноатлантическият договор е толкова релевантен, колкото и през 1949 г. Въпреки това с приближаването на  70-тата годишнина от основаването на НАТО, настоятелно се налага актуализирането на Договора. Няма съмнение, че бащите-основатели предвидиха известни промени през 1949 г., но други промени, настъпили след 2007 г., са били трудни за предвиждане.

Въпреки, че сегашната Русия вече не е бившия Съветски съюз, Русия продължава да бъде противник днес, така както  Съветският съюз бе през 1949 г.

* Статията е публикувана в сп. „Европейска сигурност и отбрана“, септември 2017 г.

** Д-р Юджийн Коган е бакалавър и магистър по история от университета в Тел Авив. През 1990 г. получава докторска степен по история от Университета Уорик в Обединеното кралство. Д-р Коган е известен експерт в областта на отбранителните технологии и публикува серия от статии по ключови въпроси на сигурността. Понастоящем живее в Тбилиси и работи като експерт по отбраната и сигурността.

Категории: Анализи, Национална и международна сигурност