ПРОТУБЕРАНС НА БЪЛГАРСКИЯ НАЦИОНАЛЕН ГЕНИЙ

Септемврий 1885-а – най-българската есен

Васил Данов*

“Един език, един народ, една държава” е общий трепет, общият възторг, обхванал българите през септемврийските дни на лето 1885-о. Неистовият порив на комитетите “Единение”, на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), на гимнастическите дружества, на вестниците “Независимост”, “Народний глас”, “Кукуригу” и “Борба”, на Захарий Стоянов и на плеяда публицисти, революционери, млади родолюбци и побелели хъшове отсам и оттатък Балкана строшава веригата на антибългарския заговор.

“По начин най-благороден” е извършено и прогласено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Корона и беднота, войска и милиция сбират мишци и воля, за да довършат делото, сродило ги за шест години.

Само шест лета – нищожно кратък исторически срок, са нужни на народа ни, за да се самоорганизира, да открие водачи сред по-първите си люде и да сътвори великото си дело.

В разпореждане на БТЦРК още със създаването му се поставят най-личните български офицери: Данаил Николаев, Сава Муткуров и Стефан Любомски, Райчо Николов, Коста Паница и Иван Соколов, подофицерът от румелийската милиция и наследник на Боримечката Продан Тишков (Чардафон Велики).

“Членовете на централния комитет и други дейци за Съединението” – дейци от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК), координирал подготовката на Съединението. Седнали, отляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков-Чардафон, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, Стоян Празов. 2-ри ред седнали, отляво надясно: Иван Стоянович-Аджелето и поп Ангел Чолаков. Прави, отляво надясно: Недялка Шилева (извезала знамето на четата от Голямо Конаре), Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, майор Коста Паница, Спас Турчев. Пловдив, Източна Румелия, лято 1885 г. Снимката е от архива на „Изгубена България”.

Без да съзнават, че наживо дописват „Под игото”, снажният Продан и годеницата му Недялка Шилева повеждат четата от Голямо Конаре. С въстанически дрехи, развяла ушитото от нея знаме, дребничката учителка е не по-малко величава от главната героиня в картината на Дьолакроа „Свободата води народа на барикадите”.

В центъра на древния град войниците от милицията и жандармерията се побратимяват с въстаналите селяни, скрепвайки съюза между народ и войска с най-радостните сълзи, проливани нявга в българското житие. Само с шест жертви, сред които е непрежалимият капитан Райчо Николов, Пловдив подпечатва историческата си грамота да бъде столица на Съединението.

Младият княз Батенберг, още несвикнал с барутния нрав на поданиците, се раздира от колебания. И получава първия си политически урок от председателя на парламента, от препатилия хъш, от поета-диктатор Стефан Стамболов: „Ваше Височество, за вас има само два пътя –  или през Русчук за Дармщат, или през Шипка за Пловдив”. Князът веднага схваща „тънкио” намек, обявява мобилизация за войските на Княжеството и литва към Пловдив.

Още щом поропукват първите пушки, старите харамии Панайот Хитов, Желю войвода и Ильо Марков, Богданлията и Кремъклията сбират живи хайдути и необучени доброволци, за да бранят святото дело. Още никой не е заплашил възторжена България, ала патилите поборници знаят: без кютек няма да мине. Голобради волонтири напират към войсковите части.

България след Берлинския конгрес от 1878 г.

Младата столица на Княжеството праща 2 100 свои момчета, стъкмени в три доброволчески дружини. Не й отстъпват Казанлък, Сливен и Пазарджик, формирали конни ескадрони и доброволчески отряди. Сякаш излязъл от древен мит, Хаджи Христо от Пазарджик завежда в четата на войводата Димитър Тодоров деветимата си сина.

Най-младият учител в Априловската гимназия Стефан Ватев свиква доброволческа чета. Учители и ученици от Габрово, Търново и Пловдив сформират ученическия легион, достигнал хиляда млади патриоти. Там, в легиона, под черните раса пулсират и стотина сърца на бъдещи свещеници от Петропавловската семинария в Лясковец. Към 6-и пехотен Търновски полк се присъединява 12-годишният Ценко Янчев от София. Момчето е толкова неустрашимо и съобразително, че скоро командирите с чиста съвест слагат върху раменцата му фелдфебелски пагони.

От чужбина към Отечеството руква поток от доброволци. Студенти от Франция, Швейцария, Австро-Унгария и Хърватия се сбират във Виена, за да потеглят към София. От Одеса към Варна тръгват по море триста български младежи.

Народът, почувствал се стопанин на страната си, е готов да лее кръв със същата готовност, с която лее сълзи на радост и умиление. В по-ново време учени глави ще нарекат този порив „апогей в процеса на търсене на национална идентичност”, „осмислен стремеж към държавен континюитет” или нещо още по-сложно, безсмислено и неразбираемо. Далеч преди тях Иван Вазов го е определил ясно и категорично: „Пиянството на един народ”. Този път, за разлика от 1876-а, пиянството е и по-силно, и по-всеобхватно. И далеч по-резултатно.

Върху знамето на Съединението със сърмени конци е извезан български лъв с корона, стъпил върху пречупено турско знаме. Текст гласи: „За последното свързувание на целокупна България”. Три житни класа символизират трите части на България. Фиксирана е и годината 1884-а, а върху обратната страна са изобразени кръст и светите братя Кирил и Методий.

Поривът народен увлича приятели от чужбина. Чехи, хървати, румънци и черногорци записват имената си в историята ни като български войници. Руски доброволци формират санитарен отряд. Италиански работници по линията Саранбей-Цариброд също създават санитарен отряд, който прераства в бойна единица при кулминацията край Сливница.

Който е гледал опери на Джузепе Верди, не може да не почувства връзката с „Ернани”, да не усети духовна близост между възторга на италианското Рисорджименто (Възраждане) и българското Съединение. И там брадати революционери леят щастливи сълзи след първите глътки свобода. И там сред изстрелите към небето отеква викът „Вива ла Патрия!”. И там опера и живот, епос и драма се смесват в неразтопима сплав.

Членове и активисти на Тайния революционен комитет в Станимака (Асеновград)

 За разлика от жизнерадостните, склонни към екзалтация италианци, ние сме много по-навъсени дори в сюблимните си мигове. В българския манталитет винаги е присъствал предварително осмислен и приет като орис песимизъм. Което ни прави още по-обречено силни, още по-отчаяно смели и готови да сложим главата си на дръвника. Столетие след столетие българинът все се е изправял срещу по-многобройна и по-добре въоръжена вража войска, все срещу по-големи калибри на артилерията, срещу стократно повече бомбардировачи на противника. И все някак се е изхитрявал да не погине, да устои, да излъже, да разбие завоевателя. Според странен военен закон, изведен преди 2 500 години от Сун Дзъ, „Ако се срещнат две еднакво силни войски, ще победи онази, която е по-тъжна”. Е, както неизменно сочат социологическите проучвания, по песимизъм и неудовлетвореност от битието си скоро няма да имаме съперници.

Ковьор „Съединена България”, пазен в Регионалния исторически музей в Пловдив

Септемврий 1885-а – най-българската есен. Наторени с потта на земеделците и със словото на даровитите ни публицисти, и земя, и история раждат плод, който идва веднъж на векове. Великите сили временно сдържат апетитите си. Разбират, че този път вътрешни раздори няма да има. Народът от двете Българии първо е постигнал Съединението в душата си. Твърде скъпо би струвала всяка авантюра, пък била тя подкрепена и от големи държави. Скърцането със зъби се скрива зад дипломатическа усмивка. Сметките са отложени за по-късно.

Захарий Стоянов – идеолог, вестникар, организатор, водач. Художник Александър Поплилов.

Като сепнат от дрямка драматург, Н. В. Историята бърза да постави в ускорен ритъм героични сцени, фарсове и трагедии от проточилата се пиеса на българското Възкресение. Скоро ще дойдат епопеята на капитаните, невижданият поход от южната към западната граница, на който биха завидяли Суворов и Наполеон, бляскавите победи при Сливница, Гургулят и Видин, саможертвата на юнкерите и моряшките хитрости по Дунава.

Ще дойдат също предателства, преврати и раздори, братоубийства и терор, червена окупация и „светло” раирано бъдеще, съветизация и развит социализъм, сполука и „мирен” преход, фасадна демокрация и усещането за подмяна на стойности, ценности, надежди.

Помним какво идва после. Но днес честваме 6 септемврий. Ден за почит към съединистите. Към голямоконарци, към четниците и учениците от Княжеството, към Българската войска и румелийската милиция. Към офицерите с младши звания и с неизмеримо величие. Които ни завещаха единение и градеж.

Марашката чета

Градеж, а не грабеж, почитаеми г-да депутати, министри, главни прокурори, европейски комисари, главни секретари и омбудсмани, социолози, социалисти, социални дизайнери, обикновени хомосексуалисти и вся остальная…

Саможертва и предателство, чутовна храброст и робско покорство, християнско състрадание и зоологичен егоизъм – такъв е психологическият портрет на народа ни и през XIX век. “Смърт за българина е всяка свобода, която не е свързана с нива, с покъщнина и дърт пелин”, жлъчно ще напише малко по-късно Захарий Стоянов. Ала Съединението Е и остава кратък миг на опиянение, мощен нравствен протуберанс, когато всички действащи лица са положителни герои, когато няма подлост и малодушие.

И ако оттогава до днес в българския летопис са изписани немалко светли страници, повечето от тях са дело на войнството. На онази изстрадала, мъчена, изтребвана, хулена и съсипвана част от народа ни, вечно боледуваща от патриотизъм. В съдбовни мигове, то, войнството, е повеждало обезверения или въодушевен народ, учило го е да побеждава или да мре, показвало му е как се гине “за правда и за свобода”, вдъхновявало го е с примери на почтеност и духовен аристократизъм, пришпорвало е Историята да бърза по дирята на европейските държави.

В тоз ден дигнете чаша червено вино, отлейте глътка и сторете кръст за безсмъртните души на съединистите, за делото на 6 септемврий, за живите и за мъртвите патриоти, за родолюбците по призвание и по професия!

_________________________________________

* Васил Данов е журналист, публицист, военен експерт, офицер от резерва,  капитан първи ранг, член на  Съюза на офицерите от резерва ”Атлантик” и на Атлантическия съвет на България.  

Категории: Статии