Посткомунизъм и гражданско общество

сряда, 14 юни 2017

Доц.д-р Александър Йорданов *

Повече от четвърт век измина от началото на демократичните промени в България. Страната ни членува в НАТО и ЕС, а времето е предостатъчно, за да имаме отговор на въпроса как функционират новите демократични държавни институции и респективно – съществува ли гражданско общество. „Когато човек е в затвора зад решетките – пише Адам Михник в „От какво има нужда демокрацията”, – той има само една мечта: да излезе на свобода. Един ден това става и светът му се вижда прекрасен – тревата е зелена, оранжадата е с истински цвят, птиците пеят, в кафенетата и парковете седят момичета. Разхожда се така този човек, разхожда се и изведнъж си дава сметка, че е свободен, но не знае къде ще спи, какво ще яде, къде ще се измие. Тогава започва да тъгува – за света, в който е знаел къде ще спи, какво ще яде, кога ще го заведат в банята. Това е тъгата за затвора, който осигурява опека и освобождава от неудобствата на избора, от проклятието на свободата, в която човек трябва да живее за своя сметка.”

Гражданското общество е живеенето „за своя сметка”. „Тъгата за затвора” е отказ от мисията да бъдеш гражданин.

Носталгията по „затвора”, четвърт век след промяната, е силно изразена у нас. Тя е почвата за раждането и развитието на всякакви форми на популизъм, включително и популистки политически програми, партии и движения. В такъв климат гражданското мислене и действие трудно вирее. Но точно тогава то е и животоспасяващо.

Гражданското общество е винаги „тук” и „сега”. То е центърът, а не в периферията на обществения живот. Защото само то се ангажира с поставянето и решаването на проблеми, чиято актуалност не винаги достатъчно ясно се осъзнава от държавата и нейните институции. Гражданското общество е това, което контролира „сметката”, сервирана на гражданите от държавата – чрез нейните институции, политиката – чрез нейните функционери, пазарът (икономиката) – чрез неговите обективни реалности. Според Хелмут Анхейр гражданското общество е „сфера от институции, организации, мрежи и лица, и техните отношения към ценностите разположени до границите на семейството от една страна и държавата и пазара от друга, обединена от набор от правила, в рамките на които хората доброволно работят за общото добро.”

Общото добро” е невъзможно без гражданско общество, което представлява неполитическата, но това не означава и деполитизираната, част от обществото.

Невярна е тезата, че „гражданското” изисква деполитизация. Вярно е, че гражданското общество съставляват хора без политическа власт, т.е. неовластени граждани. Но те реализират механизми за публичен контрол върху държавата. И това е тяхната „политика”. Гражданското общество не е деполитизирано общество, дори когато само отстоява своята еманципация от политическата власт. То е общност на хора с образователна и духовна култура, гарантиращи действието на етичните норми, както вътре в общността, така и спрямо адресатите на неговите послания.

Гражданското общество защитава своите интереси в името на общото добро за цели, които не могат да бъдат реализирани нито със силата на държавата, нито с принципите на пазарната конкуренция. То не е опонент, а необходим коректив на държавата, която би трябвало да се стреми да реализира общите интереси, т.е. практически и интересите на гражданското общество. Добрата държава намира баланса на разнопосочните граждански интереси и цели, и успява да реализира общия интерес.

Посткомунистическите държави имат свой горчив опит в изграждането на гражданско общество. Във всяка от тях формирането на структури на гражданското общество стимулира и политическите промени. Граждански инициативи и обединения родиха новата демократична политика в страните от бившия комунистически блок.

По време на пребиваването си в България бившият посланик на Германия Матиас Хьопфнер стигна до извода, че

българското общество по принцип е общество с ниска степен на доверие към правителство, държава и нейните институции.

Като резултат е налице капсулиране на гражданите в тяхната семейна и приятелска среда, отказ от активна гражданска позиция и участие в обществени инициативи. Всъщност Хьопфнер описа това, което е очевидно: отслабване на чувството за солидарност между българските граждани, обществена апатия и доминиращо чувство на разочарование от държавата и нейните институции.

В страни с постоянни и силно изразени граждански инициативи положителните социалноикономически промени настъпиха по-бързо и със сравнително по-ниска степен на съпътстващи негативни тенденции. Развитието на полския профсъюз „Солидарност” в Полша, например, бе не толкова чисто „профсъзен” акт, колкото акт на гражданско самосъзнание, на гражданска активност и морална воля за промяна. Същевременно опитът на полската „Солидарност” показа, че не е възможно да се реализира сериозна гражданска инициатива, ако остане тя затворена само в интелектуални кръгове, в средите на „знаещите и можещите” или се излее само и единствено в политически партийни проекти. Интелектуалното високомерие, обичаше да казва Анджей Вайда, е изяло главата на много добри идеи.

Случването на гражданското общество, т.е. реализирането на възможността за участие в промяна, е възможно само, ако се излезе от кабинетите и се овладеят площадите.

Чрез писане на писма и петиции е възможно гражданската енергия да намери своя израз. Но той ще бъде минимален, ако гражданите не държат винаги „сух барута” на открития публичен протест, на масовостта на гражданската си воля. Това демонстрира „Солидарност” в Полша.

Основната задача на гражданските сдружения и инициативи в началния период на прехода бе да се създадат условия за реализиране на процеса на декомунизация. Така, както денацификацията след Втората световна война гарантира стопанския успех на Германия, така и декомунизацията е задължителното условие, изпълнението на което може да гарантира стабилност на демократичния процес, успешно стопанско развитие, реални права и свободи, истинско гражданско общество в посткомунистическите държави. В Чехия, например, вече са са приети близо 50 законодателни акта гарантиращи декомунизацията. И повечето от тях станаха факт в началото на демократичния процес. В България се случи точно обратното – вместо декомунизация, станахме свидетели на постоянни опити за рекомунизация, за съживяване и съхранение на политики, практики и кадри от комунистическото минало. Резултатът от тази българска „обратност” пролича най-добре в периода 1994-1997 година, когато правителството на Българската социалистическа партия доведе страната до поредната национална катастрофа. Тогава не само правителството и парламента, но и структурите на управляващата партия в страната бяха доминирани от кадри на бившата комунистическа партия и Държавна сигурност. Те съзнателно, целенасочено, програмирано спряха процеса на декомунизация и доведоха страната до икономически и финансов фалит. Но парадоксалното на ситуацията у нас тогава бе, че редица граждански организации вместо да реагират чрез активно антикомунистическо поведение, те по-скоро афишираха странна умереност и примиреност със ситуацията. А това бе свидетелство, че и в „гражданския сектор” декомунизацията не се е случила, че редица наричащи се „граждански” сдружения и организации са излезли от „шинела на ДС” или са просто продължение на политиката на бившата комунистическа партия с „граждански средства“. Така те стимулираха своеобразната „заедност” в ограбването, както на гражданите, така и на държавата в този период.

В Чехия комунистическият режим бе обявен със закон за незаконен през 1993 г., като пак там съществува и т.нар. Закон за несвободата от 1991 г. От 1990 г. датира и закон, с който собствеността на Чешката комунистическа партия се възстановява на гражданите на Чехия и Словакия. Съществува и свод от реституционни и реабилитационни закони, включително за изплащане на компенсации на участници в съпротивата срещу комунистическия режим, политически затворници, концлагеристи. Законът за незаконността на комунистическия режим отхвърля давността за престъпления, които по политически причини са останали ненаказани, а специален закон от 1999 година детайлизира престъпните действия, извършени по време на комунистическия режим. Още на 4 октомври 1991 г. е приет и лустрационен закон. Той, както и Законът за достъп до архивите на бившата Държавна сигурност, откриха възможност за прочистване на държавния апарат от функционери на бившите комунистически тайни служби. Двата закона практически полагат правните основи на две структури, които и до днес играят важна роля в демократичния контрол на чешкото общество – Бюрото за документиране и разследване на действията на органите на Държавна сигурност, което е част от МВР, и Центърът за документиране на незаконността на комунистическия режим, който влиза в структурата на Генералната прокуратура, а по-късно – на Министерството на правосъдието. На основата на тези структури е създадено и Бюрото за документиране и разследване на престъпленията на комунизма, което от 2002 г. е част от криминалния отдел на чешката полиция. То има правомощията да разследва престъпления извършени и ненаказани по политически причини в периода 1948-1989 г. Пак то извършва събиране и оценка на информация, материали и документи, доказващи незаконността на комунистическия режим и репресивния му апарат. Като отговор на противниците на лустрацията през 1996 г. Парламентарната асамблея на съвета на Европа (ПАСЕ) прие резолюция № 1096 за мерките за разрушаване на наследството на бившите комунистически тоталитарни системи. Сред тях са и приемането на редица лустрационни норми. В документът е посочено:

„Някои страни намериха за необходимо да въведат административни мерки като лустрационни или декомунизационни закони. Целта на тези мерки е да бъдат изключени лицата от изпълняване на управленска власт, ако не може да им се има доверие, че ще я изпълняват в съответствие с демократичните принципи, тъй като не са показали никаква ангажираност или вяра в тях в миналото и нямат интерес или мотивация да направят преход към тях сега.

Целта на лустрацията не е да се наказват хора, които се смятат за виновни – това е задача на прокурорите, които използват наказателното право, а да се защити новосъздадената демокрация.”

Такава защита на демокрацията в България не се случи. Българската демокрация продължава да бъде беззащитна. У нас толерантността и разбирателството с бившите кадри на ДС и комунистическата партия се тълкува и възприема като демокрация. Всъщност това е антидемокрация. Затова и справедливостта не винаги тържествува. Затова и конституционно ангажираните с нея институции и главно съдебната система, не работят ефективно. Няма как с промяна на структурите да се промени съдържанието на една система, ако кадрите, които я изграждат остават поколенчески свързани с бившата комунистическа партия и нейния „боен щит” – Държавна сигурност, която по инерция продължаваме да наричаме „бивша”, макар отлично да знаем, че много от нейните кадри са функционери и на днешните служби за сигурност. А дали това означава, че защитават демокрацията със същата страст, както довчера са защитавали антидемокрацията, т.е. тоталитарната система?

Отсъствието на реална лустрация в България е основна причина и за отсъствието на истинско гражданско общество. Защото не може да съществува гражданско общество там, където съществува скрита, неогласена, зависимост от служители и функционери на бившата Държавна сигурност и нейните ръководители – функционери на комунистическата партия. Фактът, че дадена организация на граждани е регистрирана като гражданско сдружение не гарантира, че тя осъществява дейност в интерес на гражданите на страната. Примери за граждански сдружения обслужващи интересите на олигархични кръгове и политически „обръчи”, има предостатъчно. Позната практика е такива структури в един момент да „забравят” своята гражданска роля и да се трансформират в политически партии зад които обикновено стоят в сянка „видни” бизнесмени или лица отново от средите на „бившите” от „бившата” ДС.

В Полша през 2007 г. бе приет нов закон за лустрацията. Той разшири кръгът на лустрираните лица като включи всички държавни служители, всички юристи и журналисти. Те бяха задължени да подпишат декларация, че не са били сътрудници на тайните служби при комунистическия режим.Парламентът стартира процедура за „намаляване на пенсиите на служителите на бившите репресивни служби”, нещо което у нас инициираха няколко граждански сдружения, но без резултат. В Унгария престъпленията на комунистическия режим са приравнени с престъпленията на нацизма. У нас президентът призовава за „задължително осъждане на нацизма”, но отказва да се произнесе за „задължително осъждане на комунизма” при положение, че съществува закон „ЗАКОН ЗА ОБЯВЯВАНЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ ЗА ПРЕСТЪПЕН”, който е в сила от 5 май 2000 г. И в него се казва, че „Българската комунистическа партия е била престъпна организация …” Но какво означава отказът да се осъди „задължително” една „престъпна организация”?

Всъщност забавянето или отказът да се разчисти държавно-административното пространство от обвързаните с комунистическото минало кадри, прави невъзможно реализирането на истински демократични граждански инициативи и проекти. И не само защото, както отбелязва литовския професор Алмантас Самалавичюс, „страхът се завръща”, но и защото смисълът на гражданското участие в едни или други инициативи, е в тяхната озвученост и достигане до фазите, в които те могат да намерят решение. У нас гражданските инициативи обикновено потъват в безвъздушното пространство на държавното безхаберие умело дирижирано от чиновници от комунистически фамилии, което пък дава повод на мнозина убедено да твърдят, че в България преходът не е приключил, защото краят на прехода е практически създаването на гражданското общество. У нас, въпреки икономическите и стопански промени, гражданското общество все още не се е състояло като сила, която заедно с държавата да определя дневния ред на страната – актуалните и неактуалните действия или позиции на държавния апарат, да намира решение на въпросите, които от години стоят в публичното пространство в очакване на отговор.

Защото в обществения живот е важно не само това, което се говори, нито само това, което реално се върши, а как то се пропагандира, озвучава публично и най-важното, как се възприема.

За да се формира гражданско общество, информация и рецепция трябва да вървят ръка за ръка. Промяната трябва да бъде видима и ясно, достъпно, преведена на езика на неполитизирания гражданин. Така по отношение на осъждането или моралното наказание на политиците и комунистическите функционери от миналото, не трябва да съществува презумпцията за отмъщение. Не тази теза трябва да се налага в обществото. А разбирането, че липсата на такова „наказание” може да доведе до изключително вредния, макар у нас широко разпространен, възглед, за безнаказаността и моралната индеферентност. Отказът от комунистическото минало не означава само процедурни решения в сферата на икономиката и стопанството, в сферата на законодателството – неща, които биха били нормални за утвърдените западни демокрации. Реформите при тях наистина са промените в законите, в процедурите, в нормативите. Докато нашето бягство от комунизма, освен промяната в законите, трябваше да има и ритуално – символен характер чрез действие, което видимо да документира откъсването от него. И това трябваше да бъде действие извършено в конкретен момент или място, което убедително да изрази идеята за прелома, за края на една епоха. В България това не осъществи нито Националната кръгла маса – по-скоро символ на „националното съгласие”, на разбирането за „заедност”, нито свалянето на петолъчката от сградата на ЦК на БКП, нито публичната гладна стачка на 39-мата народни представители от 7-то Велико народно събрание с искане за по-добра конституция (нещо, което едва днес, 26 години по-късно обществото започва да осъзнава). Не ни раздели с миналото и приетата нова конституция. У нас дори смяната на имена на градове, улици, площади не е завършила, а на много места не е и започнала. Ритуалното убийство на комунистическото минало не се състоя дори когато бе взривен мавзолеят на Георги Димитров, макар този акт най-силно да се вписа в необходимостта от видима и символична раздяла с миналото. Не случайно в търсената съзнателно или подсъзнателно „логика” на ритуално-символната раздяла се вписват и до днес графити по фасади и дувари, както и периодически се проблематизира битието на т.нар. „паметник на съветската армия” в София.

Проблемът е, че новият политически „елит” на България в политическата си практика – на общуване, кадруване, управление, в редица случаи действаше и продължава да действа по „комунистически” – чрез изграждане на свои „обръчи” от фирми и своя номенклатура, но преобладаващо от кадри на бившата комунистическа партия, чрез познатата политическа „шуробаджанащина”, която възпроизведе най-отвратителните поведенчески практики от комунистическото минало. Разбирането, че и „тези” са като „онези”, че „всички са маскари”, продължава да държи здраво извън активната гражданска инициатива хиляди български граждани. А младите хора, сблъсквайки се с реалностите, са склонни да изберат „чуждо отечество”. Това е констатация, която предполага задълбочено изследване на причините за гражданската ни нестаналост.

В оригиналното си изследване „Политическата коректност срещу либералната толерантност” Момчил Дойчев обърна внимание на най-често битуващите манипулации в българското общество, които спират възможността за организираност и колективни действия в гражданското общество. Това е на първо място дезинформацията. Тя скрива факти, представя едностранно или изопачено дадена информация, премълчава неудобни истини. Това е познатата от комунистическия период цинична пропаганда, която според определението на Уолтър Липман има за цел да доведе до хаос в общественото мнение, чрез изразяването на много и противоположни мнения в кратък времеви отрязък. Това е и същността на провежданата от Кремъл хибридна война срещу новите демокрации в Европа. Практически няма демократичен акт, реформаторска инициатива, реално разгръщане на потенциала на страната ни в ЕС и НАТО, която да не е посрещната и изпратена с дезинформационна атака. Дезинформацията стопира процеса на осъзнаване в пълнота на една или друга социална реалност и не дава възможност за колективно гражданско действие. Целта и е да се лиши демократичната общност от възможността да припознава, приема и се вслушва в гласа на своите граждански авторитети. Дезинформацията и лъжата целят да ампутират личностното присъствие в политиката и в обществения живот, да покрият всичко със сивата пелена на незаинтересоваността. Към същия план се отнася и многократното повтаряне на чужди „опорни точки” по важни геополитически въпроси засягащи пряко или косвено България, избягването на преки отговори на т.нар. неудобни въпроси, „омаскаряване” на неудобни ярки личности от гражданското общество и други антиграждански практики.

Във взаимоотношението: държава – гражданско общество, силната страна продължава да бъде държавата.

Гражданите много често биват поставяни в ситуация да не могат да изявят своята позиция, да защитят своя интерес. Това става, както на „територията” на работодателя, така при явното незачитане на правата им от страна на държавните институции. Опитите за протест са спорадични и най-често остават глас в пустиня. И макар медиите да изпълняват по презумпция мисията на посредник между гражданите и държавата, тяхната дезинформационна стратегия, както и отказът им да отхвърлят сами своята зависимост от миналото, ги прави безволеви участници в манипулативния процес, дирижиран от структури и лица обвързани с комунистическия или агентурен състав на миналото като практически подпомагат застоя в развитието на гражданското общество у нас.

Негативните социални явления, чийто родилен дом е българската олигархична среда, която почти стопроцентово е излязла от шинела на бившата Държавна сигурност, т.е. явления като корупцията, ширещата се масова безнаказана престъпност, икономическата нищета на огромни маси от населението, липсата на справедливост, на законност, се представя по такъв начин, че да внуши, както отбелязва и Момчил Дойчев „постоянен и непреодолим страх в „народните маси”, превърнати в „объркано стадо”.

Тук трябва да се добави и това, което в Литва наричат „корекция на паметта”. Това е опитът да се представят превратно факти и събития, не само от миналото, но и от съвременността. Партийните функционери изработиха свой клиширан език, който е еднакво функционален и в устата на левите и в устата на десните или центристки политици. Но за хората в България този политически „новоговор” е изпразнен от конкретно съдържание и високата честота на употреба на думи като „демокрация“, „гражданско общество“, „свободен пазар“, „икономически стратегии“, „общество, основано на знанието“ и прочие, вече почти нищо не говорят. Те са заместители на нещо, което остава неясно и неразбираемо за мнозинството от гражданите. Според Уве Пьорксен тези „пластични думи“ и бюрократизираният „жаргон” на експертите изолира хората от действителността и ги принуждава да пребивават във въображаема реалност, в която понятията губят смисъла си и могат да означават всичко. Думите на политолози и социолози често дрънчат като празни съдове. Виждаш говорещата „тенджера”, но няма и шанс да опиташ съдържанието й, защото най-често такова просто няма. Алмантас Самалавичюс е достатъчно откровен и изразява основателни съмнения относно възможността в условията на посткомунизъм да се говори за гражданско общество. Възможно ли е „народът“, мачкан, тормозен и „съветизиран“ в продължение на половин век, само за четвърт век да се превърне в съзнателно общество? В този смисъл, „корекцията на паметта” включва т.нар. изпиране на биографии и това, което у нас се превърна в социален синдром – т.нар. „национално съгласие”, което се разбира като заедност на виновните и невинните без търсене на отговорност. Помирение без покаяние. А това отлично се съчета у нас с митологеми като „национално отговорно правителство”, „правителство на националното съгласие” и др. подобни. У нас и „отговорността” и „съгласието” означават практическо предаване на управлението на страната в ръцете на удобни за употреба „нови” политически лица, зад които си разиграват коня функционери на бившата комунистическа партия и на бившите тайни служби. „Отговорността” и „съгласието” не позволяват да се разделим с тях.

В България гражданската енергия в началото на прехода много бързо се партизира. Това обезцени „гражданското” и превърна политиката в „лесен” занаят, който може да бъде практикуван от всеки желаещ. В момента, поне в Европа, ние сме страната с най-много „политици” на глава от населението. И една от причините е, че пътят към участие в политиката минаваше през граждански сдружения и завършваше с партийно строителство. По-късно се наблюдаваше и обратното явление – след политическа или държавно-административна кариера, следва обратен завой – към гражданския сектор. Така например Съюзът на демократичните сили, който имаше ветрилообразната структура на широко гражданско движение с вътрешнокоалиционни принципи и включваше най-широк спектър от идеологически и граждански ориентации – от екологичните идеи и социалдемокрацията до либерализма и консерватизма, бе трансформиран в единна политическа партия, което напълно унищожи неговият граждански характер. Трансформирането на СДС в партия разруши илюзията за широкото гражданско участие в промените, предостави тази привилегия на новите партийци, нагнети сложни отношения и дори конфронтация вътре в демократичното пространство, които продължават и до днес, и отвори място за реализацията на нови политически проекти. Забележителното е, че успехът на всички тях минаваше през експлоатирането на първоначалната, гражданска, формула на СДС като „национално движение за демокрация”. Така до политическата власт стигнаха партиите Национално движение „Симеон Втори”(НДСВ) и „Граждани за европейско развитие на България”(ГЕРБ). Гражданското и партийното взаимно се обезличиха чрез тези формули. Недоверието в „гражданското” се превърна и в недоверие към „партийното“. Така преходът от граждански организации към партийно строителство се оказа еднакво пагубен, както за гражданското общество, така и за партийното инженерство. Защото целта на гражданските сдружения е да представят „неовластените граждани”, да бъдат изразители на гражданската, а не на партийно-доктринерската воля в обществото. Размиването на границите, неясните послания, които протичат и в двете посоки – стремежът да се успее в политиката чрез яхването на гражданска организация или обратната тенденция, да се овладее гражданския сектор чрез възможностите, които дава партийното и държавното управление, водят до катастрофални последици и в двете посоки.

Сериозна пречка пред формирането на свободното гражданско общество у нас се явява и т.нар. „руски модел” на политически или обществени инициативи.

Той предполага наличието на финансов олигарх, който финансира и контролира създаването на политическа партия или гражданска организация. Обикновено се стартира с граждански проект – за ред, законност и справедливост, например, или за стопанска инициатива на гражданите, или сдружение за развитието на един или друг град и регион. Следва трансформацията в партия. Този тип граждански проекти ерозират границата между граждански организации и партийно-политическа стратегия, и правят така, че в съзнанието на гражданите, партийното и гражданското започват да функционират под един и същ знаменател – властта. Опитът пък, при това успешен, на политици да акушират за собствена употреба „граждански сдружения” води до това, че се отнема и малкото останала енергия на гражданите да направят нещо сами, за „своя сметка”.

Парадоксът е, че у нас „гражданското” се моделира, както в партийни канцеларии, така и в държавни институции – такъв характер имаше „проектът „АБВ”, например. Политико-икономическата среда, в която съществува българското гражданско общество в този смисъл не благоприятства излизането му от първоначалното състояние на обществена “неактивност”. Някои изследователи дори стигат до крайния възглед, че всички граждански движения възникнали около промяната през 1989, независимо от официално афишираната им цел, представляват политически структури, създадени с благословията на тайните комунистически служби и предназначени да подготвят удобна смяна на режима. Без да споделям напълно този възглед съм убеден, че бившите от „бившата” ДС вложиха много енергия в началото на прехода, за да овладеят и тласнат в „правилната” посока, както нововъзникналите граждански сдружения, така и новосъздадените политически партии. В този смисъл, заслужават внимание и онези твърдения, според които гражданското общество у нас като активен коректив на политическата власт, не съществува. Самите политици се сещат за него само когато го срещнат изпълващо улиците и площадите. Или, когато трябва да изтъкнат „собствените” си заслуги за утвърждаването на демократичните свободи в страната.

И още един въпрос, който има отношение по-скоро към народопсихологията ни, но без чието осъзнаване и преодоляване, е трудно да очакваме по-голяма активност в създаването и функционирането на гражданско общество у нас.

Това е конформизмът и свързаният с него кариеризъм, превърнали се в социална доктрина, в изкуство на оцеляването, в обществена мимикрия.

Политическият конформизъм е отровата на политическата система. В нея той се изражда в груб и безогледен кариеризъм. Честата смяна на партийния билет, бързите преориентации от партия в партия, материално обезпечаващият кариеризъм, в България се радва на широко представителство. За по-малко от десетина години редица политически лица смениха по няколко партии и винаги с усмихнатата претенция за правилен избор, за неизбежно развитие на кариерата. Конформизмът е проникнал във всички сфери на нашия живот. Наблюдава се и още едно, типично за комунистическия период, явление – възраждане на страха от властта. Пренасят се йерархични отношения от миналото, държавни служители се превръщат в изпълнители на извънинституционална воля по силата на зависимостта си от нея в миналото. Преследването на кариерата на всяка цена и с всички средства, води и до безпрекословното съобразяване със силните на деня, с лесното прескачане от една в друга политическа каруца, подхранва социалната мимикрия и атрофия. Така времето на „тарикатите” изяжда времето на морала и достойнството – в живота, политиката, гражданското общество. Затова и тепърва предстои да се постигне победа над „тарикатите на прехода”, а това ще означава, че аморфната обществена маса ще получи шанс да се превърне в гражданско общество.

Ние, българите, съществуваме върху една земя, но живеем в паралелни светове. Ние живеем в две Българии! В едната охолно съществуват бивши и настоящи сътрудници и служители на тайните служби, близките, роднините и сътрудниците на номенклатурата на БКП. Тази България не познава безработица, бедност, криза. В нея стандартът на живот отдавна е догонил и дори надхвърлил средния за най-напредналите европейски държави. Тук съществува т.нар. „елит”, който никога не изпада от управлението. Не е възможно в тази среда моделирана от отгледани и монтирани за употреба безлични политици, да се роди и развие гражданско съзнание. В „другата България” съществуват главно тези граждани, които политиците наричат „народа”. Обикновено това са хората, които не са членували в бившата комунистическа партия, които не са гонили кариера чрез тази партия. В тях има огромен потенциал за бъдещото гражданско общество.

Гражданското общество е разнолико и разнопосочно в своите интереси. Но в търсене на отговор „какво да се прави” се сещам за друг великолепен пример на Адам Михник. Като разсъждава за нестаналото в Полша, за проблемите, за чувството за изгубено време, за пропиляните напразно усилия, той цитира Хенрих Сенкевич. След градушка, която е унищожила и надеждата и реколтата на селянина, която е съсипала имуществото му, поставен в драматична ситуация, той, човекът, не умува много, а веднага започва подготовка за нова сеитба. Не се окайва и не се вайка. Затова и трябва да вярваме, че трудностите в изграждането на гражданското общество у нас са преодолими. Достатъчно е гражданите да започнат нова сеитба.

*Александър Йорданов
доц.д-р, БАН, председател на Парламента 1992-1994г.,
посланик,
член на Атлантическия съвет на България

Категории: ,