Ден за памет и истина

Доц. д-р Александър Йорданов*

Европейският ден на възпоменание на жертвите на националсоциалистическите и комунистическите тоталитарни режими е ден за памет и истина.

В България не е имало националсоциалистически (фашистки) тоталитарен режим. Грозното понятие „монархо-фашизъм“, което комунистите лепнаха на държавата ни, е исторически невярно, не отговаря на действителността. Писатели хуманисти като Йордан Йовков или Елин Пелин, чувствителни към всяка човешка драма, несъмнено биха забелязали този „отвратителен“, както го наричаха комунистите, „тоталитарен монархо-фашизъм“ и със сигурност биха го изобличили.  Нещо повече. Тази българска държава, която комунистите наричаха „монархо-фашистка“ бе една от най-успешните държави в Европа, авторитетна, с висок стандарт на живота – по-висок от днешния, с постижения в сферата на творчеството, които дават основание да говорим за това време като за класическо време на българската култура. Тогава, в „монархо-фашистката“, според българските комунисти, държава се създава цялата българска литературна класика. И музика. И изобразително изкуство. Създават се шедьоври, които и днес са ненадминати в архитектурата. Достатъчно е да сравним красотата на унищожените от Мутроландията ни тютюневи складове в Пловдив с днешните „складови бази“.  Истината е, че българската държавата преди 9-ти септември 1944 година, вярна на своите възрожденски традиции, никога не е била националсоциалистическа или фашистка, както нагло лъжеха и все още лъжат комунистите. А и глупаците, които им вярват. Отделни групи и организации споделящи националсоциалистически идеи е имало през 20-те и 30-те години на ХХ век. Но такива групи и лица има и днес, което не означава, че те определят същността на днешната ни държава.

Виждаме ги как пъчат татуирани тумбаци със свастики по стадионите или развяват чуждите руски знамена по площадите, но Слава Богу не те са днес държавата ни. Не това е истината за днешна България.

Носителите на комунистическата зараза през 1939 и 1940 година приветстват съюза между двете тоталитарни държави – нацистка Германия и комунистическия Съветски съюз.

На 23 август 1939 г. двата режима подписват т.нар. Договор Рибентроп-Молотов, с който слагат началото на Втората световна война. Това е договор за агресия срещу други страни в Европа и завладяване на техните територии. След което неизбежно идва и световната война. Фактът, че комунисти и нацисти заедно се радват, че могат да завладеят Европа, факт, който по време на социализма старателно бе прикриван, е една от най-тъжните и страшни страници в европейската история. По-късно, след нападението на Германия срещу СССР, българските комунисти започват терористична война срещу България – създават въоръжени нелегални групи, извършват терористични нападения, включително в столицата, осъществяват атентати, правят опити да дестабилизират икономиката на страната чрез подпалване или взривяване на фабрики, железопътни линии, складове. От тогавашните им прокламации става ясно, че тяхната борба е в защита на чужда държава – СССР, както и срещу „фашизма”, но неизвестно защо гледат враждебно на собствената си държава, приемат я за враг, за „фашистка”. Нормалните хора недоумяват, защо трябва да се руши собствената държава особено, когато се води световна война и България поддържа нормални дипломатически отношения и с двете държави главни участнички в конфликта – нацистка Германия и комунистическият СССР. Отговорът не закъсня.

Под диригентството на Москва българските комунисти под формата на „борба срещу фашизма” всъщност започват въоръжена акция за завземане на властта и установяване на тоталитарен режим по съветски модел.

Както историята показа, този модел е по-крайният, по-антихуманният, ако изобщо може да се прави разлика между двете тоталитарни идеологии. И не само, защото се задържа по-дълго, но и защото бе много по-репресивен към собствения народ, за разлика от германския тоталитарен модел. Комунистите и у нас, и в останалите комунистически държави, репресираха своя народ, своята нация, докато германските националсоциалисти търсеха враговете на Райха сред „чуждите народи” и нации. Цинизъм бе, българските комунисти да говорят за свобода и народна власт при положение, че отнеха на българите дори властта им върху частната собственост и направиха опит да ги лишат от светлината на християнската религия като напълниха църквата с агенти на техния репресивен „бодигард“ – Държавна сигурност. Това бе престъпление, което дори не е могло да мине през ума на германските „фашисти” – да унищожиш собствеността, традициите и вярата на хората. А да не забравяме, че именно частната собственост и вярата в Христа, ни съхраняват като народ по време на петвековното турско робство. Цинизъм и престъпление бе да наложиш в България политическа и икономическа система на друга държава, за която при това отлично знаеш, че е съсипала живота и унищожила милиони граждани обявявайки ги за врагове на управляващата партия. Комунистите знаеха за сталинските репресии в СССР, но изпадаха в телешки възторг и крещяха като ненормални по митинги имената на тоталитарните вождове – Сталин и неговата българска подлога Димитров.

На България бе съдено да преживее 45 години комунистически тоталитарен режим. България го преживя. Жертвите бяха хиляди, разбитите съдби – милиони. Страната трагично изостана от нормалния свят.

И дойде демокрацията. В началото й в средите на комунистите имаше объркване. Бяха се снишили. Някои си хвърлиха партийните билети. Но постепенно идеолозите и крепителите на тоталитарния режим, номенклатурата на тоталитарната партия и комунистическата държава, отново надигнаха глава и след непростими грешки, а може би и на съзнателни провокации на дейци на демократичните сили у нас,  те успяха да овладеят обществените процеси и да приватизират огромна част от националното материално богатство. Днес наследниците и обслужвачите на червената номенклатура някога, представляват основен фактор в икономическото и политическото развитие на страната. Дори когато самите те и доминираните от тях партии не са на власт, то властта се съобразява с тях, защото в тях са…. парите. А те са силата на днешния свят. Дори и да не искаме да е така.

България днес е демократична, но все още не е истински правова държава. В нея не владее правото, а политическото и бизнес задкулисие. Тоталитарни практики се наблюдават при издигането на кадри в министерства, в държавната администрация, при „разпределението“ на интересите в сферата на бизнеса. Това е практиката на номенклатурните зависимости от комунистическото минало, което обяснява насищането на управленските структури у нас с наследници на бившата тоталитарна комунистическа партия. Това е практиката на партийно-ченгесарските връзки от миналото, чрез които се кадрова в редица министерства и ведомства. Не на последно място, това е и практиката винаги и по всякакъв повод да се защищава родината на тоталитаризма – Русия, която именно днес се ръководи от доктрина обединяваща практики от имперския си период с тези на съветския тоталитаризъм. Държава, която чрез осъществените от нея през последните години агресии и анексии в Грузия и Украйна, показа, че нищо от доктрината на комунистическия и националсоциалистическия тоталитаризъм не и е чуждо. Самият факт, че у нас има все още хора, които защищават тези днешни руски тоталитарни практики, показва, че паметта за жертвите трябва да ни отваря очите за истините за настоящето. И да не ни оставя безразлични към надигналите глава комунистически шайки.

Благодарение на хората, които подкрепиха демокрацията, днес България е в семейството на демократичните държави – Европейският съюз. В това семейство е и Германия, която успя да изкорени тоталитарните практики и да се раздели с националсоциализма.  Русия продължава в стария тоталитарен коловоз. В нея вожда е несменяем, властта му е „желязна“, народът му се кланя като на „бащица“, практиките на управление са същите, както в „онова време“.

Поклон пред жертвите на националсоциализма и комунизма!

*Александър Йорданов

Председател на 36-о Народно събрание /1992-1994/, политик, дипломат, писател и издател

член на Управителния съвет

на Атлантическия съвет на България

/Статията е публикувана за първи път в сайта „Век 21“ на 23.08.2016 г./

Категории: Гражданско общество и демокрация, Статии