Да върнем достойнството и величието на България
сряда, 14 юни 2017Доц.д-р Момчил Дойчев *
Нещо като политически манифест
Преди точно 110 години големият български политик Никола Генадиев произнася една забележителна реч за достойнствата и величието на България. Тя е провокирана от изказване в парламента на русофила Бобчев (който по времето на Стамболов, заедно с други „патриоти“ кани руския цар да окупира България, и е разкрит в архивите на Азиатския департамент като виден рубладжия от Васил Коларов в документалното изследване „Авантюрите на руския царизъм в България“), който упреква правителството и лично Генадиев, че не работят и не са искрени с Русия. Генадиев използва репликата на друг русофил, г-н Теодоров, че „трябва да изчезнат деленията на русофили и русофоби“ като допълва, че наистина трябва „да не се делим по привързаност повече към една (чужда) държава, отколкото към своето отечество.“
Същият г-н Теодоров почти с подигравка говори за величието на България, незначително малка, в сравнение с Великата Руска империя. Това дава повод на Никола Генадиев да произнесе, че г-н Теодоров „не го съзнава и не може да го съзнае“ в какво се състои величието на малка България. И продължава:
„Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.
Хора, малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледа си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.
Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас. (Ръкопляскане от десницата).
Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката. Това е величието на България! (От десницата: Браво. – Ръкопляскания).
Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеада книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е величието на България. (Силни ръкопляскания).
Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазар в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това е величието на България! (Силни ръкопляскания).
Преди 30 години българина обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес свободен, забогатял, българинът завладя земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение. Това е величието на България. (От десницата: Браво! – Продължителни ръкопляскания).
Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвиваше на нуждите си. Днес земледелието е в пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшава със съоръжения и с хубавите си плодове. Това е величието на България. (Ръкопляскания).
Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е величието на България! (Ръкопляскания).
Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за X[аджи] Димитра, и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата; Университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева. Това е величието на България! (Бурни ръкопляскания).
Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да си доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове. Това е величието на България! (Ръкопляскания).
И най-после, ако всичко това е една хубава мечта, ако аз се увличам и се лъжа, ако моето отечество е достойно да вдъхва такава силна любов, щото да ми помрачи разума… И това е величието на България! (Оглушителни и продължителни ръкопляскания).
Днес трудно можем да си представим, че в Парламента ни може да се произнесе такава бляскава реч и тя да бъде посрещната с такъв бурен ентусиазъм. Днес никой като че ли не вярва, че България може отново да стане велика нация, както са вярвали преди 110 години нашите предци. Защото това, за което говори г-н Генадиев е българско чудо , постигнато само за 30 свободни години.
Но какво направихме ние за нашите свободни вече почти 30 години след съветско-комунистическото господство?
Превърнахме ли България в успешен модел за подражание, завист и вдъхновение? Стана ли българският народ по-богат и материално, но и духовно? Изградихме ли справедлива и достойна държава на правото и закона?
Да, икономистите ще кажат – и с право – че постигнатото след 1990 г. и най-вече след 1997 г. особено в стопанската сфера, строителството, финансите, облагородяването на градовете и европеизирането на страната е забележителен напредък, в сравнение с разрухата, която социализмът ни завеща. Но дали можем да сме доволни от сфери като реални доходи, образование, култура, здравеопазване, отбрана, смъртоносната спирала с емиграцията от страната на най-продуктивното образовано младо население? Дали построихме правова и справедлива държава, в която всички да са равни пред закона? Дали имаме легитимна власт на закона, или власт, поставена над морала и законите?
Защо демокрацията ни е фасада, зад която се вихрят нелегитимни и направо криминални практики?
Защо имаме свободни избори, но имаме все по-малко право на избор?
Защо построихме пътни магистрали, но не дори тясна пътека, водещи към Храма на правдата и справедливостта?
Защо вместо защита на гражданите от престъпниците имаме защита на престъпниците от Закона и Възмездието. Защо позволихме необезпокояван многомилиарден грабеж на националното богатство от една криминална прослойка на съветско-комунистическата олигархия и нейните криминализирани служби за сигурност?
Защо прононсирани политически престъпници продължават да бъдат избирани в парламента и дори да имат правителствени мнозинства?
Защо участници в грабежа получиха оправдателни присъди? Защо други престъпници необезпокоявано напуснаха България с ограбеното? А защо трети са направо недосегаеми, защото в тях са и хлябът, и ножът?
Отговорът е: Защото не си свършихме работата!
Защото оставихме други да решават вместо нас. Защото оставихме народът ни да бъде мамен от сладкопойните чучулиги на олигархията и мафията в подконтролните медии. Защото тези , които трябваше да бъдат водачи на нацията се оплетоха в партизански интриги и недостойни боричкания за власт. Защото не направихме стратегическа промяна към свободно и проспериращо общество, а се задоволихме с посткомунистическия преход от номенклатурен към олигархичен посткомунизъм.
Защото направихме приватизация преди да направим общественизация на приватизираната от комунистическата олигархия съдебна система.
Да, основното е, че не построихме чрез съдебна реформа справедлива и достойна държава.
Още в проектираната от експертите и практиците на прехода Конституция бяха заложени много капани. В тази външно изглеждаща прилично наша демократична Конституция има възможност за политически плурализъм, свободни избори, свобода на мненията и пр., но тя не промени и не позволи подчинената преди на Партията съдебна система да се превърне в независима и отговорна съдебна власт.
Наложената силово през 1991 г. Конституция положи в нея мантрата за уж неполитизирана, стояща извън политическата система съдебна власт, която уж е свободна от политически и партизански пристрастия. Постулира се ненамеса на политиката в съдебната система, но такава, каквато я завари крахът на комунизма. Конструирането на съдебната власт се извърши без лустрация на номенклатурните кадри и още преди съдът да придобие каквато и да е автономия от прокуратура, следствие и полиция, пряко подчинени на Партията. Дори и след като отпадна член Първи от комунистическата Конституция, чрез приватизираната от Партията политическа власт над съда, прокуратурата, следствието и полицията, се осъществява и досега нерегламентиран контрол от неокомунистически тип. И то не само от което и да е правителство – независимо ляво или дясно – а от истинската, скрита власт на трансформираните мафиотско-олигархични кръгове, контролиращи както бе при комунизма, приватизираните обществени институции, които изпълняват волята не на Закона, а на частните интереси на тези, които са ги назначили.
В това отношение ролята на прокуратурата е уникална и незаменима – в нея действа и до днес принципът на съветския юрист Вишински – че обвинението към дори най-невинния вече означава присъда. От друга страна приватизираното държавно обвинение може да направи така, че и най-големият престъпник да бъде оправдан „поради липса на доказателства“. Така съдебната власт е фактически в ръцете на нереформираната прокуратура, която по стар маниер с помощта на хора от следствието и административния съд и досега контролира със своите решения ВСС и съдебната власт като цяло. Така държавното обвинение се оказа приватизирано, превърна се от обществено в частно, остана под контрола на посткомунистическата олигархия както бе и преди, но вече без партийния контрол, който можеше да спре най-големите злоупотреби на олигархията. Така и съдебната власт остана под контрола на истинската политическа власт, която не зависи вече дори от това кой печели изборите и съставя правителството.
Достойнството и величието на България днес ще се възстановят само, ако първо се възстанови доверието в Съда, правото и справедливостта.
Достойнството и величието на България днес ще се възстановят само, ако се появят честни политици, които мислят за общественото, а не само за личното и партийното си благо.
Достойнството и величието на България днес ще се възстановят, когато преодолеем социалистическото наследство първо в себе си, колкото да се бием в гърдите , че сме демократи и истински българи.
Достойнството и величието на България днес ще се възстановят, когато осъзнаем, че не сме изпълнили завета на Левски и всичките ни национални герои „да бъдем равни с другите европейски народи“.
Това достойнство можем да постигнем не с популистки обещания за чудесно избавление от неверието и нищетата, а с реална и тежка работа за постигане на политико-икономическо чудо, такова, което други народи в много по-тежки условия са направили преди нас за своите страни.
Ние трябва да проучим и внедрим опита на Германия след Втората световна война, на Израел и на Южна Корея, на Чили и Китай след 1978 г., на Швейцария и на всички страни, които разбраха, че първо трябва да изградят справедливи общества, за да постигнат икономически възход, а не обратното!
Ако постигнем за 10-15 години всичко това, ще видим Отечеството си не на опашката , а начело на страните от Централна и Източна Европа, пример и за всичките ни балкански съседи!
Тогава, както е било преди столетия, както отбелязва хронистът, към Велика България са се стремели не само българските, но и други племена и народи, защото тя е била справедлива държава, с ниски данъци и добро некорумпирано управление. И важното допълнение – България престава за бъде Велика, загубва независимостта и свободата си, когато престава да бъде справедлива държава.
Да възстановим справедливостта днес означава да възстановими свободата, достойнството, независимостта и величието на България! Тази задача може и трябва да бъде изпълнена!
*Момчил Дойчев
доц.д-р, преподавател в НБУ, политология,
член на Атлантическия съвет на България
Категории: Статии