„БОЯНСКИТЕ ЛИВАДИ“ – ИСТОРИЧЕСКАТА ГРЕШКА НА Д-Р ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ

25 години от  пресконференцията,  поставила началото на трагични за българската демокрация събития

Александър Йорданов*

На 30 август 1992 година избраният със „синята бюлетина” президент на България д-р Желю Желев подложи на несправедлива критика правителството на СДС.  Основната му критична теза бе, че правителството на СДС е обявило „война“ на медиите, синдикатите, Българската православна църква, президентската институция и извънпарламентарните политически формации.  Истината бе друга и по-скоро точно обратната: всички бяха обявили война на правителството на СДС.

През октомври 1991 г., за първи път след близо половин век тоталитарна власт,  демократична политическа сила бе спечелила парламентарните избори в България.  Това бе Съюзът на демократичните сили.  Преди това на „избори” е „побеждавала” само и единствено  антидемократичната партия БКП. Това бе партията, която вече с новото си име БСП чрез манипулации и фалшификации „спечели“ и изборите за Седмо Велико народно събрание.  Правителството на СДС с премиер Филип Димитров започна работа на 8 ноември 1991 г., а войната срещу него започна буквално на следващия ден. Достатъчно е да се отворят старите вестници и да се види колко хули и помия  започнаха да се изливат срещу кабинета преди дори да е предприел първите си действия.

Клеветите и лъжите идваха от много страни.

От БСП, защото бяха загубили изборите. От извънпарламентарната опозиция – СДС-център и СДС-либерали, които бяха подкрепяни от д-р Ж.Желев, поради същата причина – бяха разцепили СДС и бяха загубили изборите.  От прокомунистическия синдикат КНСБ и от  уж „синята” „Подкрепа”.   Ежедневие станаха просташките нападки  от бивши сътрудници на „бившата”  Държавна сигурност.  Но тогава досиетата още не бяха отворени и се чудехме защо ненагледни образи като агент Димитър, агент Бор, агент Сашо и  други дребни  драскачи, се упражняваха в писане срещу СДС и правителството. Обяснявам си го с факта, че  техният сценарий се бе провалил.  А той е предвиждал да бъдат изолирани „крайните”, „радикалните” в СДС и правителството след изборите за 36-то Народно събрание да бъде отново „коалиционно”, както бе коалиционен кабинетът на Димитър Попов в началото на 1991 г. и както „коалиционно” СДС-център и СДС-либерали бяха приели с комунистите от БСП новата българска конституция.  А и самият д-р Желю Желев смяташе, че не може да съществува демократично управление без участието в него на БСП.  Според Желев тежките реформи, които предстояха, т. нар. „смяна на системата”, не можеха да се осъществят без участието на бившите комунисти. Това бе историческа заблуда наречена от него „национално съгласие”.  Само че през октомври и с гласуване гражданите бяха решили друго. Те не искаха вече комунистите във властта, в управлението.  Не бяха достатъчно категорични, но не ги искаха. Не искаха те в коридорите на властта и онези от демократите, които пиха заедно с депутатите на БСП шампанско при приемането на конституцията.  Също не бяха категорични, но въпреки това ги оставиха извън парламента.  А това не бе по „сценария”, който предвиждаше  съгласието при приемането на конституцията да се превърне и в съгласие при бъдещото управление на страната.

Но защо му бе необходима на д-р Желев тази лъжа?

Защо не застана до истината, че имаме едно младо, ново, перспективно правителство, съставено главно от личности, които за първи път влизат в държавното управление и се предполага, че ще се учат, включително и от грешките си, в движение. Защото няма написан учебник за преход от комунизъм към демокрация.  Затова и може да се греши, но демократите затова са демократи, защото могат да се поправят. Но вместо ясна и категорична подкрепа за правителството,  д-р Желю Желев почти дословно повтори грозните лъжи и клевети  разпространявани от ръководените по това време от агенти на ДС медии. Нима за него бе трудно да разбере например,че в Светия синод на Българската православна църква бъка от офицери и агенти на ДС, че този двойнствен живот на нашите „духовни пастири” сам по себе си е богохулство?  И защо демократите да не атакуват този позорящ православната ни църква факт? Защо да не се каже своевременно на стотиците хиляди работници  в държавните предприятия истината за сценария, който им подготвяше комунистическата стопанска номенклатура?  Нима „нежното” на „революцията”  означава  престъпниците  да останат отново на власт?

Президентът д-р Желев не разбра простата житейска истина, че  без лустрация на комунистическите и ДС кадри в управлението и в стопанския живот на страната, „смяната на системата” никога няма да стане честно и справедливо.  Тезата му, че комунистите сами ще заработят за демократичната промяна ми звучеше като политическо фентъзи.  Грубата реалност я отричаше. Комунистите  разбираха „промяната” като съхраняване на позициите на своята номенклатура и осъществяване на тотален грабеж на държавната собственост. Целта им бе трансформиране на „общонародната собственост” в частна комунистическа собственост. Правителството на СДС и парламентарната група на СДС имаха мандат от народа да се противопоставят на този сценарий.

В средите на БСП не можеха да се примирят с факта, че са останали в опозиция. Затова и използваха всички механизми за противопоставяне на правителството.  Вярно е, че и вътре в коалицията СДС имаше спорове, търкания, отправяха се критики към кабинета. Но те целяха да се постигне по-голяма ефективност, по-голяма категоричност и активност в осъществяването на промените.

Ние искахме от нашето правителство повече антикомунизъм.

И нито за миг не сме се съмнявали, че то е наше правителство,  че това е демократичното правителство на България. Случваше се Филип Димитров на нашите  припрени „революционни“ тези  да противопостави сериозните аргументи на правото, на морала. Това му правеше чест. „Революционното” нетърпение не е най-добрият съветник. А и националният ни характер е по-скоро умерен, отколкото „революционен”.  Защо тогава комунисти и ченгета се опитваха да изкарат  „краен”  Филип Димитров.  Защо в същата бразда заора на „ливадата” и Желю Желев? В СДС имаше много по-крайно мислещи, много по-антикомунистически настроени политици и партии, отколкото бе самият Димитров. Той дойде в политиката от Зелената партия и бе разумен политик. Спомням си колебанията му преди да даде подкрепа за „коалиционното” правителство на Димитър Попов през пролетта на 1991 г. След това усилията му да убеди депутатите на СДС във ВНС да изпълнят решението на коалицията и да не приемат заедно с комунистическото мнозинство нова конституция, да не разцепват СДС. Но защо тогава именно той бе атакуван от президента, от зависимата от „Позитано” 20  преса? Защо философът Желев не се осъмни поне малко в изградената срещу Димитров „легенда” , че той е „крайно десен” , „радикал”, „фашист“?  Не прозря скритата цел на тази атака? При това изборът на Филип Димитров за председател на СДС – позиция, която му отвари пътя към премиерския пост, стана с подкрепата на политическата сила на която принадлежеше д-р Желев – Федерацията на клубовете за демокрация.

Като политик  д-р Ж.Желев  вече бе допуснал грешката, а тя бе и на СДС като цяло, да стане президент с подкрепата на парламентарното мнозинство на БСП в 7-то ВНС. Впрочем такъв мерак, също грешка, имаше и д-р Петър Дертлиев – лидер на най-голямата по това време партия в СДС.  Истината е, че българската демокрация стартира с фалшифицираните избори за ВНС и със странното решение на „загубилите” изборите да издигнат своя лидер за президент. Защото това което се случи по време на  7-то ВНС  –  „гладната Луканова зима”, коалиционното правителство на Димитър Попов,  успешният опит новата политическа сила СДС да бъде въвлечена в компромиси и договорки с провалената исторически БКП, приемането на Конституцията, щеше  вероятно да се случи и без д-р Ж.Желев да бъде президент. Но случвайки се с президент от демократите при парламент доминиран от антидемократите, то остави съмнението, че и „тия са като ония”, даде коз на популизма, който и до днес повтаря мантрата за „синьо-червената мъгла”.

Изборът на д-р Желю Желев за президент не бе точка от „дневният ред” на демократичните сили, на демократична България.

Обслужването на техния сценарий легитимира „демократичността” на бившите комунисти, легитимира техните фалшификации по време на изборите,  а гласуването им за лидера на опозицията да стане президент ги направи да се чувстват дори нещо повече от „демократи”.  Като  „черешката на сценария” д-р Желю Желев прие да му бъде пришит за вицепрезидент агент „Славейчето”.  Това бе  участникът в терористичната война срещу българската държава преди 9-ти септември 1944 г.  генерал Атанас Семерджиев, същият, който на 29 януари 1990 г., със строго секретна от особена важност докладна записка, разпорежда прочистване на досиетата на агентурния апарат на Държавна сигурност (ДС). За да не знаем и до днес кой кой е в българската политика, медии, икономика, обществен живот.

Българската демокрация нямаше нужда от тази сделка.  

Съюзът на демократичните сили след като бе загубил опорочените избори за 7-то ВНС нямаше моралното право да издига кандидат за президент, а още по-малко това да бъде и неговият лидер. Вярно е, че на хоризонта „четяхме” полският опит с „кръглата маса”, с президентът – ваш, премиерът наш” , но едно е опит, който  идва от сърцето на Европа, а съвсем друго е грубата българска комуноидна действителност.  Решението за този ход на д-р Желю Желев е било взето в тесен приятелски кръг. Вярно е, че СДС бе коалиция, но много често решенията тогава се вземаха от няколко личности в ръководството, а и от лица извън него,  които използваха своя „дисидентски” авторитет , за да ги наложат на останалите. С аргумента на „дисидентския” си опит.  И в името на „единството“,  за да няма „скандали” се налагаше да преглъщаме решения, които по-скоро обслужваха позиции на нашите политически противници. Защото е факт, че БСП бе партията, която имаше политически интерес от „изхвърлянето“ в президентската институция на Желев и то в ситуация на парламентарно мнозинство на БСП.  Това за тях бе „демонстрация” на „национално разбирателство”. А  за историята остава факта, че  срещу решението за избора на ген. Атанас Семерджиев (агент „Славейчето”) за вицепрезидент гласуваха май само народните представители от Радикалдемократическата партия в България – общо седем души.

Впрочем, малко преди смъртта си, пред мен д-р Желев призна, че тогава може би е сгрешил, че се е предоверил на своите съветници и че „теоретично”  е вярвал в промяната на комунистите. Като ирония на съдбата проведохме този разговор  на площада пред храма „Св. Александър Невски“, там откъдето започна българската демокрация. Не задавах въпроси. Д-р Ж.Желев говореше, аз мълчах. Обадих се само веднъж, споменавайки за неговото  странно „обкръжение” в президентството.  Защото точно това „обкръжение”, в което личат имената на активни сътрудници на бившата Държавна сигурност дава „съвет” на д-р Ж.Желев да даде по „американски”, на „ливадата” пред резиденцията си, печалната си августовска пресконференция.

В политиката са важни както думите, посланията и критиките така и далеч по-важно е, как те се възприемат. Как се тълкуват. Какви действия произвеждат.

А пресконференцията на „Боянските ливади”  на 30 август 1992 г. не само не бе „постлана с добри намерения”, но наистина се превърна в път към ада за българската демокрация.  Тя директно бе възприета като сигнал за сваляне на първото демократично правителство на България. Опозицията и главно БСП вече бяха разгърнали огромна кампания в цялата страна срещу кабинета на Филип Димитров. Бившата ДС чрез  директора на Националната разузнавателна служба ген. Бригадир Аспарухов, който неизвестно защо се ползваше с доверието на д-р Ж.Желев, приложи всичките си „убийствени” хватки.

Президентската пресконференция на „Боянските ливади“ се оказа с особено тежки последици за България.  Тя изплете от лъжите на антидемократичната пропаганда  стратегия за сваляне на първото българско демократично правителство. Отключи и вътрешни конфликти в СДС.   Настана „бесовско” време. И  само няколко месеца по-късно нищо в България вече не бе същото. Дойде „времето на мутрите”, а след него и времето на най-нещастното за България управление – това на БСП с премиер Жан Виденов.  България трагично изостана от останалите страни осъществяващи преход към демокрация и пазарно стопанство.  А всъщност, какво толкова – просто една пресконференция!  Наистина една пресконференция, но последвана от трагични за българската демокрация събития, които и до днес отзвучават драматично в националната ни съдба.  Затова и мнението ми е еднозначно. Пресконференцията на президента д-р Желю Желев на „Боянските ливади” бе неговата голяма политическа грешка  с тежки исторически последици за България.

* Доц. д-р Александър Йорданов – депутат, председател на 36-о Народно събрание /1992-1994/, политик, дипломат, писател, издател, литературовед в Българската академия на науките.

Категории: Статии