Руската хибридна война срещу България: цели, „оръжия“, последствия

четвъртък, 18 октомври 2018

 

Александър Йорданов*
Член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България

 

Пленарен доклад на Международната научна конференция „Хибридните заплахи: мит или реалност? Последствия за националната и европейската сигурност” , организирана от СУ „Св. Кл. Охридски” (Катедра „Политология”) със съдействието на програмата „Гражданско общество и демокрация” на Атлантическия съвет на България и Софийският форум за сигурност.

 

Темата е актуална не само, защото се отнася до въпроса за националната сигурност и отбраната на страната. Това е тема и за отговорността на българските граждани към настоящето и бъдещето на България. Защото по-скоро се свидетели не на отбрана и защита от тази война, а на нейното все по-настъпателно разгръщане у нас. Така например доживяхме  в европейска и евроатлантическа България да се провежда псевдонаучна конференция на тема „русофобство” на която „русофобството”  се интерпретира като опасно и вредно за интересите на страната ни „явление”. С политическото клеймо „русофоби” самоопределящите се у нас като „русофили” наричат онези наши сънародници, които повече от век и половина имат достойнството и смелостта да защитават България и българските национални интереси. В действителност става дума не за „русофоби”, а за българофили, т.е. личности, които са поставяли на първо място интересите на България, които са били и са доказали с делата си, че са родолюбци.

Българските притеснения и дори опасения от Русия започват от момента, когато в навечерието на т.нар. „освобождение”  Руската империя се опитва да постави под контрол революционното ни национално-освободително движение, а след това и да контролира всички първи стъпки на възкръсналата ни за живот държава. От позицията на „велика сила” Русия се противопоставя на българското Съединение, противник е и на всички опити за национално обединение. А за дълго отлаганата ни независимост нейният „принос” е безспорен. От имперския Санкт Петербург, а по-късно и от комунистическа Москва, идват командите за въоръжени преврати и бунтове,  за смяна на държавния ни глава Александър I Български, за атентати и терористични акции. Връх на руската, а след това и на съветската намеса във вътрешните работи на държавата ни е едностранното прекъсване на дипломатическите отношения с България от страна на СССР и обявената ни на 5 септември 1944 г. война от „империята на злото”.  Преди това от СССР у нас се прехвърлят терористи, които по време на комунистическия режим наричаха „парашутисти”. Но не е изключено проф.Искра Баева и днес да ги нарича така, дори да ги представя за „активни борци против фашизма”, макар да е добре известно, че „борци срещу фашизма” могат да бъдат и наистина бяха само демократите. Комунистите, без значение наши или съветски, не бяха демократи. Затова и в научната литература болшевишкият режим в СССР и националсоциалистическият в Германия се разглеждат като две лица на една и съща „монета” – антихуманна, недемократична, антицивилизационна. Някои последни изследвания говорят за убийството на българския държавен глава Н.В Цар Борис III  като за руска терористична акция. Престъплението цели да отслаби държавното ръководство в момент, в който Москва вече подготвя планове за агресия срещу страната ни. В този контекст отдавна вече българската историография преосмисли и т.нар. „партизанско движение”, доколкото в науката е прието под това понятие да се разбира организирана съпротива на територията на окупирана от чужда армия държава. Доказан и безспорен факт е, че през Втората световна война, до 8 септември 1944 г., Царство България не е било „окупирана държава” или „окупирана зона”, от което следва, че и понятието „партизани” е исторически неточно. Точното понятие е терористи, терористично движение, защото има за цел да воюва срещу собствената държава, нейните законнно избрани институции, а това означава и срещу нейния народ.  Партизани водят въоръжена борба на територията на окупирани държави  или на окупирани части от държави  – Франция, Югославия,  СССР, Литва, Латвия, Естония, Гърция и др. Но Царство България е свободна и независима държава затова е невъзможно „партизанската борба” в нея да се разглежда като явление различно от тероризма. През Втората световна война България не е държава окупирана от Германия.

Хибридната война цели не само да смени „чипа на българите”, но и да създаде политически новоговор, който за съжаление постепенно успя да замести реалността с руската гледна точка за процеси и събития в Европа и света през ХХ век, с митологии и пропаганда.

Затова е нормално участничка в популярно телевизионна игра да не знае кои са горяните и срещу какво те са воювали. А всъщност именно горяните са българските „партизани”, защото воюват срещу окупаторите на българската държава и монтирания от тях с държавен преврат, марионетен режим. Превратът от есента на 1944 г. осъществен в условията на  окупация на България от съветската армия и последвалият геноцид върху българския народ, масовите убийства без съд и присъда, престъпният „Народен съд”,  концлагерите и депортациите, налагането на еднопартийната комунистическа диктатура и на сбърканата политическа и икономическа система на нападналата ни страна, опитът от 1963 г. на политическото ръководство на БКП да унищожи независимостта на България като ни превърне в поредната съветска република, ликвидирането на неудобните на режима личности като Георги Марков или Георги Заркин, изолирането за повече от три десетилетия от правозащитна дейност на достойни българи като Илия Минев, тоталната цензура върху образованието, културата, медиите – всичко това е мелезът „руска/съветска хибридна война” срещу България.

Това е мелез използващ милитарни и немилитарни методи, и имащ за цел да атакува историческата, и културно-духовната памет на българския народ. Целта на атаката е да се промие съзнанието на българите,  да се подмени историческата истина с историческа лъжа. Това е опит за промяна на националната идентичност, за превратно тълкуване на националното ни битие.  Важна характеристика днес на руската хибридна агресия е, че тя е насочена срещу демокрацията, срещу демократично и национално отговорно мислещите политици, и общественици у нас. Това е война срещу демократичните институции. Това е и война срещу гражданското общество. Война срещу историческия успех на България – членството ни в Европейския съюз и НАТО.

Хибрид означава организъм, получен в резултат от кръстосването на различни животински видове или растителни сортове. Българската дума за хибрид е мелез или кръстоска. Може да има хибридна царевица и хибридна овца. Но за съжаление има и хибридна война. Общото между тези кръстоски е, че са изградени от различни елементи, които сами по себе си не будят безпокойство, не са заплаха, дори са приятни на изглед, а и на вкус. Но има важно различие. Кръстоската при растения и животни е вид експеримент, преследващ най-често благородни цели, но кръстоската наречена хибридна война има за цел да ликвидира и подмени нормалния живот с живот неистина, с живот измислица. А много често и да унищожи живота.

 

Хибридната война е активност, която кръстосва милитарни и немилитарни форми и средства.

 

Тази война съществува от момента, в който заедно с думите са започнали да летят и стрелите, да стрелят пушките и оръдията. В нея обект на унищожение е не само материалния, но и духовния свят на човека. В този смисъл, хибридна война е появилата се през 1848 г. брошурка „Манифест на комунистическата партия” започваща с изречението: „Един призрак броди из Европа — призракът на комунизма.” Днес този призрак се появява отново, но наметнал стари парцали. Сега той е вече призрак на национализма, „евразийски боец”, болшевишко-националистическа „овца”.

Самата Русия федерация, в опита си да съчетае имперско-националистическите си и комунистическо-имперските си периоди в своята история, е всъщност държава хибрид, т.е. кръстоска от различни политически, военни, битови и битийни, традиционни и съвременни  идеологически митове и лъжи. Този мелез е отвратил още 21 годишният младеж Христо Ботев, ако съдим по написаното от него през 1871 г. във в.”Дума”:

„Няма свестенъ човек, който би можал да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на която се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството…”

Хибридът е именно изкуственото, химическото сливане. Това е експеримент. СССР бе такъв хибрид. Сега Русия се опитва да повтори експеримента добавяйки стари и нови съставки. Целта е полученото „същество” да е голямо по размери, зло и агресивно, да ламти за чуждото.  Русия е държава хибрид, защото се опитва да създаде идеологически мелез от имперското и болшевишкото си минало, от народностни традиции и митологиите за  православния „Трети Рим”, от расовата теория на славянофилството и „модерната идея за „руския свят”, като оформи всичко това в нов идейно-политически проект наречен „Евразийски съюз”.

От гледна точка на получения мелез „разпадането на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век”. Това са думи на руския президент Владимир Путин, който настоява светът да предостави на мелеза специален полюс за развитие, за да утвърди там той своите „ценности”. Но нима свободата и демокрацията трябва да имат полюси, нима те трябва да имат алтернатива и тя да бъде точно мелезът?  Защо свободата и демокрацията да не са глобални, за всички народи, за цялото човечество, включително и за руския човек. Кое не харесва Русия на глобализацията на човешката свобода?  Защо политиката на Кремъл е насочена именно срещу глобализацията? От какво се бои Русия? Какво ще и отнеме глобализацията? Нима жали за бедността, за затворения свят, в който живеят близо 150 милиона руски граждани? Или и е скъп споменът за Сталиновия режим, за сибирските концлагери. Защото ако е въпрос за ценността на културата, на руската култура, то тя отдавна е глобализирана – преведена е, представена е в целия свят, т.е. тя самата е част от глобалността на културния код на света. Но може би глобалността пречи на някакви изконни руски ценности и традиции? Напротив, руските песни и пляски само радват глобалния свят. Ако разбира се не носят агресивни послания, военнолюбиви намерения, като отлично познатата и у нас „Катюша”.

Според  Кремъл мелезът иска да бъде глобален играч. Но как да стане това? Коя е ценността, която Русия предлага днес на света, та да го убеди, той да ѝ предостави полюс за развитието и процъфтяването на тази ценност? Нима това е поредната тръба газ или поредната нещастна междуконтинентална ракета? Но, ако не е газ и ракета, какво друго е руска „ценност”? Истината е, че Русия няма ценност, която да предложи  на съвременното човечество и това е абсурдът на днешната руска политика. Основното в нея е десетилетното противопоставяне на нормалния свят, на европейската хуманитарна цивилизация, на свободата и демокрацията, на „американските ценности”, отразени още в Декларацията за независимостта на САЩ приета на 4 юли 1776 г., т.е. по времето, когато ситуацията с „правата на човека и гражданина” в Русия е изглеждала според руския академик В. О. Ключевский така:

„При царуването на Екатерина, а дори и преди нея започва да се развива търговията с крепостни души със земя и без земя; цените били твърди или държавни, и свободни или дворянски. Условията за покупка и продажба на роби и тяхната цена са се променяли много пъти. През 1782 г., например, невръстно момиче е струвало само 50 копейки – по-малко от цената на едно прасе или на стар кон. Най-скъпо се продавали готвачите, фризьорските и други занаятчии, както и момчета новобранци, като търговията с бъдещи войници се превръща в най-печелившия сегмент на пазар на роби.“

Това е пример за „руска ценност” от далечното минало. Днес Русия предлага като „ценност” заграбването или отцепването на територия на чужда държава – Молдова, Грузия и Украйна, провокации в държави от Балканския регион –Черна гора и Р Македония.  „Ценност” в руското разбиране е и бомбардирането на болници и жилищни райони на сирийския град Алепо, както и насърчаването на сирийския диктатор Башар Асад да воюва срещу собствения си народ. Но заради коя от тези „ценности” нашият глобален свят е длъжен да предложи „полюс” на Русия?

 

България е в центъра на руската хибридна атака.

 

Тя се усилва, става все по-нагла, овладяла е държавни институции. Пример е начинът, по който бе открит в небето и паркиран в президентството, днешният български президент. Пример е неговата атака срещу санкциите наложени от ЕС, САЩ, Канада, включително и от България, на лица и организации в Руската федерация заради подкрепата на Кремъл за агресията срещу Украйна. Пример са проруски партии като „Атака”, БСП, АБВ, ВМРО и др. Пример е отказът от политиката на равнопоставеност спрямо Русия и подмяната ѝ с политиката на „троянски кон” моделираща ни като посредник на Русия в ЕС. Пример е и отказът на българското правителство да прояви солидарност с Великобритания след терористичната руска атака срещу тази страна осъществена в Солсбъри. Пример са реакциите на президента по редица международни казуси свързани с Русия – като войната в Сирия например. Това са реакции на боец на хибридният фронт. Отказът да бъдат изгонени от страната руски дипломати след „случая Солсбъри”, не помага на мира, а само показа, че агресорът е постигнал много от целите си на наша територия.

Полският политолог Лукаш Сконечни твърди, че Русия е пионер на съвременната хибридна война. Кремъл е създал  йерархично организирана система от държавни органи, научни институции и  свързани с тях медии, за целите на тази война. Това е система, която е отговорна за изработването на стратегии с цел осъществяване на милитарни и немилитарни дейности, както и за тяхното координиране. Друга задача, която осъществява тази система е информационно-пропагандната, т.е. постоянно манипулиране на общественото мнение в Русия и като резултат, представянето впоследствие на тези манипулирани възгледи за „народна позиция”, „национален интерес”. След което те се експонират и пред международната общност като национално отговорна политика.  Кремъл обработва общественото мнение в Русия в антиевропейска и антиамериканска насока поставяйки в информационна пещера руските граждани, кръстосвайки в тяхното съзнание стари политически и идеологически митове от времето на Руската империя и на СССР.

В този контекст е важно да се припомни, че България не успя да осъществи пълноценна декомунизация. Става дума за декомунизация чрез лустрация на кадрите на комунистическата партия и Държавна сигурност, а не само за успокоителното разбиране, че бързата либерална трасформация на държавната в частна собственост и икономическите пазарни реформи,  от само себе си автоматично ще ни направят по-независими и защитени от руската агресия. В самата Русия „преходът”, доколкото може да се говори за такъв, бе осъществен по-сходен начин. Кадрите на КГБ и ГРУ овладяха политическата и икономическата власт в страната. Техен продукт са близо 100-те мощни и вездесъщи олигарси, които практически контролират всичко в Русия – от добива на суровини до „културния фронт”.

 

Русия не само е хибридна държава, но тя е и авторитарно-олигархична държава.

 

Членството на България в ЕС и НАТО частично ни предпази от пълното случване на руския политически модел у нас. Но това наистина е частично. Защото рецидивите на модела са видими и в България. Именно авторитарно-олигархичният модел направи така, че у нас многократно се увеличиха възможностите за водене на хибридна война срещу света на свободата и демокрацията. Българската олигархия по подобие и в тесни контакти с руската олигархия,  контролира не само голяма част от икономиката на България, но също така политиката и медиите.

Гражданите, които в края на 80-те и началото на 90-те години издигаха мощен антикомунистически глас и подкрепяха демократичната промяна, не си представяха демокрацията като нова власт на наследниците на старата номенклатура на БКП и ДС. Не очакваха мутризация на демокрацията. Нещо повече. Те очакваха   „смяната на системата” да работи и за отблъскване на руската хибридна атака срещу България, да ограничи руското влияние, както в икономиката, така и в политиката. Не защото „мразим” Русия или руският народ, а защото намесата на руската политика в българската политика, в решенията на българската държава,  се  превръща в пречка за реализация на нашите национални интереси. Много надежди бяха прекършени, много мечти останаха нереализирани, само и единствено поради факта, че икономическите оръжия и финансовите инструменти, с които една държава може ефективно да води отбрана срещу чужда агресия, се оказаха в ръцете на лица и структури свързани по-скоро с противника, с агресора.

Да, България е член на ЕС и НАТО, но лица заемащи ръководни и отговорни позиции – в бизнеса и политиката, не работят за реализацията на целите на тези членства, а точно обратното – превърнали са своята дейност в плацдарм за руската хибридна агресия срещу НАТО и Европейския съюз. Те с удоволствие приемат и „усвояват” финансови средста от „еврофондовете”, но отказват да приемат европейските ценности. Нещо повече. Чрез мощна антиевропейска пропаганда те ги представят превратно, деформират техния смисъл и значение за съвременната цивилизация. И така обслужват антиевропейската и антинатовска руска политика и нейните „ценности”. Целта на българските ятаци на Кремъл е да дестабилизират България, да я отслабят като фактор на сигурността и отбраната на Европа, на Югоизточния фланг на НАТО.

Крайната цел е страната ни да напусне НАТО и ЕС и да стане част от новия Кремълски проект наречен „Евразийски проект”.

Руснаците отлично знаят, че никога българите няма да жертват европейското заради евразийското. Затова и се въздържат, поне засега, открито да рекламират своя нов геополитически проект. За тях е важно първо да ерозират в общественото съзнание „европейското”, преценявайки, че след това „шараните” лесно ще паднат в техните мрежи. Засега евразийският проект е пропагандиран с успех в Р Сърбия и Р Македония.

 

Руската хибридна атака срещу България използва банката кадри на привържениците на бившия комунистически режим и на ДС.

 

Продължаващото съществуване на такива кадри или на свързани с тях лица, включително и по родствена фамилно-роднинска линия, в държавните институции, в университетите, в медиите, в общински администрации, прави държавата ни лесно уязвима.  Илюзията, че всичко ще се оправи от само себе си, защото вече сме в НАТО и ЕС, си остава илюзия, която държи българското общество в полусънно състояние, лишава го от гражданска воля, прави го зависимо и пленник на зависимости формирани още по комунистическо време.

Така например още в началото на своя мандат президентът Румен Радев призова за „задължително осъждане на нацизма”, но отказа да се произнесе за „задължително осъждане на комунизма”,  при положение, че у нас още от 2000 година съществува „Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен”. И в него черно на бяло е записано, че „Българската комунистическа партия е била престъпна организация …”  Но какво означава българският президент да си затвори очите пред закона и да не осъди поне с думи, по законово задължение, една „престъпна организация”? Всъщност Румен Радев се опитва да ни „коригира паметта” като чрез тенденциозно премълчаване или дезинформация,  представи превратно историята ни. Тази „корекция”, която някои учени наричат „полиране на паметта”, включва изпирането на  биографии в съчетание с т.нар. „национално съгласие” или „национално единение”, което се разбира като безпринципна и неморална заедност, хибридно съешаване на „палачи и жертви”. Прошка или помирение без покаяние.

 

Засега хибридната война на Русия срещу България е немилитарна. Но засега.

 

Защото у нас вече съществуват проруски паравоенни формирования, които се подготвят и за „горещата” фаза на войната. Някои от тях носят имена на национални герои,  какъвто е случаят с експлоатацията на името на Васил Левски и Христо Ботев. Същевременно е добре известно, че и двамата не са прикривали своето „русофобство”. Ботев многократно пише срещу антибългарските планове и домогвания на Руската империя, а  Левски желае да постигнем сами свободата си и е противник на всяка империя. Пак той ни предупреждава да се пазим от руски шпиони.

Днес, имената на Левски и Ботев носят паравоенни формации, които, заедно с други подобни на тях, са инструмент на руската хибридна война срещу България. Тези организации провеждат необезпокоявани „оперативно-тактически учения”. Съществува информация, че се въоръжават и демонстративно развяват руски знамена на публични места, споделят антиевропейски, антиамерикански и антинатовски ”възгледи”, заплашват с разправа български граждани и практически представляват сериозна опасност за националната сигурност на страната. Това бе констатирано в Доклада за заплахите за националната сигурност на България през 2016 г. Но по-тревожното е, че институциите отговарящи за националната сигурност като МВР и ДАНС, са безсилни да реагират на тези заплахи. Или нарочно не реагират.

 

В хибридната война срещу нашата страна Русия използва:

        1.Политически инструменти: съдействие за формиране на политически партии и подкрепа за партии с проруска ориентация; овладяване на ключови позиции в правителство и парламент; намеса в избори за президент; стимулиране на корупционни практики.

  1. Хуманитарни инструменти: противопоставяне и превратно тълкуване на българското историческо и културно наследство; пропагандиране на „руски” митологеми и светогледи – „братството”, „славянският свят”, „Москва – център и защитник на православието”.
  2. Икономически инструменти – енергиен и икономически шантаж, високи мита за българските стоки, контролиране и дори монопол на в редица стопански отрасли – главно в сферата на горовита и енергетиката.
  3.  Инструменти на специални служби: въвеждане на руска агентура в централната държавна администрация, в дипломацията, в армията, в местните власти, в профсъюзите, в медиите и в големите фирми от областта на енергетиката и военното производство. Провокиране на кризисни ситуации в страната.
  4. Информационни инструменти: масови медийни кампании с антиевропейска и антиамериканска насоченост, активна дезинформация за събития и политики на ЕС, САЩ и техните съюзници. Организиране на кибер „война” в интернет пространството и в социалните мрежи.
  5.  Дипломатически инструменти: дискредитиране на европейската и натовска ориентация на България чрез назначения на дипломатическа служба на лица агенти и сътрудници на бившата ДС или от такива фамилии. Контрол върху българската дипломатическа служба чрез кадрови назначения на преценени като удобни и предаващи информация на Кремъл български дипломати.
  6. Финансови инструменти: пряко и косвено финансиране на контролиран политически елит и граждански организации.

 

Чрез хибридни комбинации от всички тези инструменти се цели превръщането на войната в постоянно състояние на българското общество. Цели се да се създаде „програмиран хаос”, социална деструкция, трудно преодолими конфликти, за да намалят съпротивителните сили на българското гражданско общество. Проводниците на тази „политика” постоянно говорят за безсмислието на конфронтацията, за необходимостта от една по-разумна и балансирана политика, а отскоро изковаха и ново понятие –„национално единение”, което трябва да замести изтърканото от употреба „национално съгласие”. Защото „национално съгласие” имаше за членството на България в НАТО и ЕС, а сега „единението” е необходимо за реализацията на точно обратната цел, представяна като „защита на националните интереси” – излизането от НАТО и ЕС. В „инициативата” участват главно лица свързани с бившите ДС и БКП. Това, че някои от тях са академици, професори, видни издатели, писатели, не трябва да заблуждава. „Единението” не е в защита на българския национален интерес, а цели да обслужи руският такъв. Една от целите е да се приспи общественото съзнание и да приеме то политиката на Русия (анексията на Крим и дестабилизацията на Югоизточна Украйна, подкрепата за режима на Башар Асад в Сирия, монополът върху енергийните доставки за България), за нормална политика, за политика защитаваща национални интереси, докато в действителност става дума за агресивна и експанзионистична, с ясно изразени антиевропейски и антидемократични тенденции, политика. „Единението” цели да забравим, че самата хибридна война не е „балансирана”политика. В нея „балансирането” означава отстъпление и загуба на позиции. На фронта не се „балансира”, а се воюва.

 

Цел на руската хибридна война е да се дестабилизира Европейският съюз, да се възпрепятства европейската и евроатлантическата интеграция на държавите от Западните Балкани, да се препречи на Молдова, Грузия и Украйна да станат членове на НАТО и ЕС.

Това е война срещу европейската демократична цивилизация.

Същата е целта и на атаката срещу България – държава, която в Москва възприемат като част от „руския свят”, „близка чужбина”,”троянски кон” в ЕС, кокошка, която трябва да кудкудяка в руски двор ( позната е популярната поговорка: „Курица не птица и Болгария не заграница”). В атаката срещу нашата страна Кремъл внушава, че приемането на България в ЕС и НАТО е геостратегическа грешка, че с това действие сме се провалили като държава, изневерили сме на „вечната и нерушима дружба”. Проруската пропаганда у нас внушава, че сега българите живеят по-зле от времето, когато са били заедно с Русия. Една огромна лъжа. Показателно е, че от близо 2 милиона души, които като свободни европейски граждани избраха да учат, работят и живеят в друга страна, нищожно малцинство бяха и са тези, които предпочетоха и предпочитат да живеят в „успешната”, според руската пропаганда, руска държава. Огромното мнозинство избра живот в страни членки на ЕС, в САЩ и Канада.

 

Условие за успеха на всяка хибридна война е атакуваната държава да не изпълнява основните си функции, властта да е пасивна и дори да работи за атакуващите, а обществото да е конфронтирано и разделено.

 

Хибридната война е успешна, когато държавната администрация не си върши работата, специалните служби бездействат и съществуват такива групови интереси, които отслабват централната власт. У нас агресорът разчита на своя „пета колона” от граждански организции. Основната му цел е да спечели битката за ума на гражданите. За целта са му необходими медии, достъп до съвременни технологии и телекомуникации (телевизия и радио, обществени интернет портали, интернет страници, хостинг платформи, власт над киберпространство), които му помагат да достигне до съзнанието на всеки български гражданин.

 

Хибридната война в този смисъл е тотална война.

 

България, според Кремълските стратези, трябва да води проблематизираща отношенията между държавите членки на Европейския съюз и НАТО политика, да се групира „вътрешно” със страни, които вече водят в една или друга степен такава политика. Изявлението на президента Румен Радев за необходимостта от „радиомълчание” в процеса на вземане на решение за избор на нов боен самолет за българската авиация, е елемент от тази стратегия. Президентът представя проблема като експертен. А в действителност той е и политически. При демокрацията няма „тайни” експертизи, „експертни” тайни. Публичността , а не задкулисието е гаранция за прецизността на „експертизата”. Болният трябва да знае защо му препоръчват едно или друго лечение. Но докато близо петнадесет години, при няколко правителства, въпросът за превъоръжаването на българската армия по стандартите на НАТО се отлага, то в същото време продължава финансирането на руската страна за осъществяване на ремонти на остаряла и ненужна руска бойна техника. Затова и думите на Румен Радев за необходимостта от „радиомълчание” по въпроса за избора на нов боен самолет за авиацията на мнозина прозвуча по сталински: „Молчать и не разсуждать”.

В израза „защита на националните интереси” проруските хибридчици у нас влагат антиевропейско и антинатовско съдържание.  Те противопоставят „националния интерес” на евроатлантическата ни ориентация. Но в заключение искам да обърна внимание, че

 

проблемът не е Русия, а България. 

 

Русия преследва своите национални интереси. Въпросът е кой у нас защитава българските интереси. Преди две години заместник председателят на руския парламент Пьотр Толстой (от управляващата партия на Владимир Путин „Единна Русия”), заяви „на шега”, че Русия е готова да „изкупи напълно България”, след като вече е изкупила половината от българското Черноморие.

По този повод „Зюддойче цайтунг” коментира:  „Проблемът  не е, че някой иска да купува България. Проблемът е, че има кой да я продава. При това евтино.” И направи извод: „Превземането на България е в  напреднал стадий“. До същия извод стигна и Центърът за международни и стратегически изследвания във Вашингтон, който посочи, че „Русия контролира пряко една четвърт от българската икономика”.  В доклада на Бен Кардин – заместник-председател на Комисията по външни работи на американския сенат, озаглавен „Асиметричното нападение на Путин над демокрацията в Русия и Европа“,  се споменава и намесата на Русия в президентските избори в България през 2016 г.  Коментира се предоставен от руска страна „таен стратегически документ, предлагащ път към победата на изборите“ с препоръки за „кампания с фалшиви новини и преувеличени социологически проучвания“. Документът препоръчвал, твърди докладът,  в предизборната кампания да се приеме платформа, обвързана с интересите на Кремъл: отпадане на санкциите срещу Русия, критикуване на НАТО, окуражаване на Брекзит. Възражението,че това не е вярно има логичен отговор: слушайте или четете редовно какво се говори и пише по българските медии, и ще се съгласите, че съществува покритие между т.нар. „обвързана с интересите на Кремъл платформа” и това, което някои политици, обществени и журналисти ежедневно говорят, и внушават. В доклада „Кардин” се казва още, че Русия налага  влияние в България чрез господстващото си положение в икономиката, основно в енергийния сектор, както и чрез пропаганда, връзки с политически партии, културни връзки и отношения, както и чрез свои „подводници” в армията и специалните служби.

 

Възможно ли е една държава сама да се справи с хибридна агресия на друга държава? 

 

Зависи от волята на държавата. В българския случай е необходимо да бием тревога и да очакваме помощ от нашите съюзници от НАТО и ЕС. Важно е,  за целите на отбраната срещу такава агресия, самите политици и държавната администрация да не са се превърнали междувременно в инструмент на агресията. Важно е да не се развиват безумни теории от типа, че страната ни трябва да бъде „мост за връзка” или „канал за комуникация” с Русия. Никоя европейска държава не е скъсала дипломатическите си отношения (а те са именно „мостът за връзка”!) с Руската федерация, за да се налага българският премиер или президент да служат за приемо-предаватели.  Диалогът ЕС–Русия,  НАТО-Русия не е прекъснат. Съществувал е и продължава да съществува без български „мост”. Изразът „мост за връзка” е клише от оръжейния арсенал на руската хибридна война срещу България. Той е новоговор създаден за българо-руска употреба, за промиване на български мозъци. Всеки архитект знае, че конструкцията „мост” е „балансирана” конструкция. Но всеки специалист по военно дело би обърнал внимание на всеки архитект, че при преминаване от немилитарна към милитарна фаза на една война, най-напред се атакуват и разрушават мостовете. Така че изборът България да бъде „мост за връзка” с Русия е не блести с благоразумие и не внушава сигурност.

Нашата страна има своя „апартамент” в общия ни Европейски дом. Има и осигурена защита на своята територия, ако разбира се желаем това, по силата на член 5 от Северотлантическия договор. Затова несъмнено е по-добре и по-сигурно да си гледаме своя дом, а не да висим като пране на простор, като „мост за връзка”, с държава, която е водила и води в момента хибридна война срещу нас.

 

*Доц. д-р Александър Йорданов е председател на 36-о Народно събрание /1992-1994/, политик, дипломат, литературен историк и критик в Института за литература при Българската академия на науките. Директор е на Програма „Гражданско общество и демокрация“ към Атлантическия съвет на България

 

Категории: , ,