Пантеон: “Винаги се сее за свобода семе…“

събота, 21 април 2018

 

Четата на поп Харитон и Бачо Киро сътворява епопея в Дряновския манастир

 

Капитан I ранг о.з.
Васил Данов*

         Учени люде твърдят, че да обича страната си и да се жертва за нея може само онзи, който милее за малката родина: бащин дом, роден кът, място, където е прогледнал за големия свят. Където са костите на предците му.

         Бяла Черква и дядовата къща за мен са малката родина, благодатният остров на детството, към който се връщам в най-свидните спомени, където търся опора в мигове на болка и на съмнения.

         Притворя ли очи, виждам изчезнали картини и усещам мириса на онази Бяла Черква: с тъжния или радостен звън на камбаната, с безкрайната поляна, дето се учех да яздя върху твърдите гърбове на чужди магарета, с ласкавите води на Росица. С тихите горещи вечери, когато улиците отесняваха от черните туловища на биволиците, връщащи се от паша с напращели вимета и с винаги тъжни очи.

         Бяла Черква с най-вкусната вода, с най-сладките сънища, с най-чистата радост, която съм изживял. 

         Бяла Черква на всезнайковци и на клюкари, на доморасли политикани и на майстори на дъхава гъмза, на огромни дини и на бахчи, раждащи изобилие.

         Бяла Черква с най-смешните прякори, измислени сякаш от Чудомир: Йосьо Пуйката, Петьо Рошека, Данчето на Батарейката, Мика Биберката, Ботю Пеливана.

 

                                           БЯЛА ЧЕРКВА

                                Душа ми винаги ще помни

                                гостоприемството ти мило,

                                и всичко, ще ме бе пленило

                                в твойте обятия скромни.

                                Де хубави сърца живеят,

                                и добродетели старинни,

                                и твойте улици пустинни,

                                и дворове, що зеленеят.

                                Де тихо бягат часовете,

                                де сякой външен шум замира,

                                де вечно милва домовете,

                                живей ликът на Бача Кира.

 

                                                              Иван Вазов

 

…Турски регистър от XV век сочи, че в селата Павликян и Михалци живее само българско население, а в Омур бей (дн. Стамболово) и Мурад бей (дн. Бяла Черква) – само турско. Към края на XVIII век в с. Горни турчета българският и турският етнос се изравняват. А през 1872 г. Бачо Киро с гордост ще запише, че в селото “има 155 къщи български и 25 къщи турски”.

През 1598 г. почти всички села около старата българска столица се вдигат в Първото търновско въстание. Поробителят разсипва бунтовните огнища. Оцелелите българи се спасяват във Влашко или бягат през Балкана. Селце край бяла църква на брега на Росица става владение на Сердароолу, свиреп преселник от Мала Азия.

На другия бряг на Росица, в равното, се заселва Гази Феруз бей. Султански ферман носел беят и станал господар на толкова българска земя на запад от Търново, колкото успял да обиколи с коня си за един дълъг юнски ден. Синът му, Мурад бей, излязъл разбран чиляк. Раята разправяла, че бил потурчен българин. Давал земя на всеки, който се заселвал да му работи. От близката Бяла Черква българите се пренесли при Мурад бей. В непрогледна нощ изчезнал омразният Сердароолу. Първият българин, построил къща при Мурад бей, бил Келеш Петко от с. Сръде, Севлиевско. От неговия род излиза бащата на Бачо Киро.

Мирно живеят българи и турци в с. Горни турчета. Вероятно защото турците са шест пъти по-малко. Или защото се учат от българите на земеделие. А в белочерковския говор навлизат десетки цветисти думи и цели изрази от турския език.

Плодородният чернозем, неуморните селски ръце и освобождаването от някои поземлени данъци помагат в началото на XIX век българите в Горни турчета да се замогнат. И да променят облика на селото. През 1832 г. строят черква, а през 1835-а – самостоятелно училище. Дотогава в селото учителства Дионисий Казака, умен и буен руснак, останал след провинение от войските на генерал Дибич Забалкански.

Парите за двете килии, както тогава се нарича школото, дава Ильо Чорбаджи от Копривщица, чичо на Тодор Каблешков. Чорбаджия не винаги значи изедник. Ильо откупва беглика на Горни турчета, сближава се с населението и подпомага духовното му издигане.

На 15 юли 1835 г. в къщата на селския говедар Петър Занев и на Цона Добрева се ражда Киро Петров Занев – бъдещият апостол. Ведно с оскъдното парче хляб майка му, будна и енергична жена, захранва първото си чедо с български песни и предания. Скоро баща му умира и невръстното момче тръгва подир селските говеда.

                          “Аз бях просто селяче,

                            клето и бедно сираче,

                            лете пасях селски телце,

                            зиме хранех людски овце.”,

ще напише по-късно самоукият поет.

През 1843 г. майка му се омъжва за Трифон Гайдаря, а през 1847-а провожда чедото си в Батошевския манастир край Севлиево. Там, вместо да го учат на Псалтира и Часослова, монасите го натирват да пасе манастирските стада. И когато Киро се главява да даскалува в с. Коевци “за 115 гроша за 6 месеца”, вижда, че учениците знаят повече от 13-годишния си учител.

Ала очите му вече са отворени за духовна светлина. Още няколко месеца учи в Батошевския манастир, за да стане истински даскал и ненавършил шестнайсет, младо и старо да му вика “бачо”. Уважение не толкова към нисичкия крехък младеж, колкото към мисията, която олицетворява.

Самообразованието и непрестанният труд го превръщат в търсен човек. Учителства в Михалци, Вишовград и Мусина, но най-дълго – 16 лета, в родното Горни турчета. Пеша обикаля целия Търновски край. Отива в Букурещ да се срещне с Любен Каравелов. Тръгва за Цариград, за да се запознае с П. Р. Славейков. Стига и до Белград. Все пеша. Вижда хала на народа си и го сравнява с наредбата в другите държави.

През 1860-а младият просветител подхваща промени в училищното дело. Въвежда взаимоучителната метода, като развива идеята на Петър Берон, изложена в Рибния буквар. Изоставя буквуването и го заменя със звучната метода. Въвежда нови предмети: българска и естествена история, география, граматика и преминава към класно-урочната система на обучение.

Реформаторското дело на Бачо Киро е поето от неговите ученици и последователи: даскал Васил Неделчев в Димча, Сухиндол и Дичин; Димитър Георгиев в Голямо Яларе; Петко Т. Франгов в Горско Сливово.

За да подпомогне децата по-бързо да запомнят азбуката, Бачо Киро съставя хумористичен акростих, основан върху напевния белочерковски говор:

                           “Аз

                             Бия

                             Ваша

                             Гана

                             Дан

                             Еде

                             Жаби…”  и т. н.

Учителят разказва за миналото на българското царство, критикува гръцкото духовенство и безправието в Османската империя. Превръща часовете по история в политическа трибуна. В черквата държи проповеди за християнските добродетели, за ползата от учението, срещу суетността да се харчат пари за скъпи дрехи “ала франга”. От църковния амвон Бачо Киро издига идеята, че училището трябва да стои над църквата: “Да направиш в едно село черкова, дето чи нема, за да се молят бога – добре струваш, но да направиш едно училище, дето да се учат децата – йощи по-добре струваш”.

В словото си за светите братя Кирил и Методий даскалът сбира просвещение и национална революция, политическа публицистика и възрожденски патос: “Турското царство е подобно като на едно старо 500-годишно дърво. Това дърво е много клонесто и голямо, но при това, че е старо и гнило, то скоро ще падне, но много хорица ще затисне, които се случат под него дърво. Но и тези, които са затиснати от старото дърво, те ще се запишат в страниците на нашата история и ще се почитат от по-подирните потомци во веки веков”.

         Даскал Киро е яростен участник в църковните борби срещу гръцките фанариоти. Готви прошения и организира протест за изгонването на гръцкия владика от Търново, агитира съселяните си да не плащат владичина, за което с още двама българи през 1864-а влиза за три месеца в търновския кауш. Там пише стихотворението си “Много годин мина”:

                            “Много ни е мъчно от тез гръкомани,

                             че те са на нази от вето душмани,

                             те са издали нашта България

                             и те са потъпкали нашта йерархия.”

Когато е обявена църковната независимост, Бачо Киро учителства в с. Мусина. Там устройва възторжено посрещане на първия български владика Иларион Макариополски. Пише и стихотворение в прослава на събитието.

През 1869-а заедно с отец Матей Преображенски-Миткалото основава читалище “Селска любов”. Името е избрано по подобие на читалище “Братска любов”, създадено от Георги С. Раковски през 1861 г. в Букурещ. Белочерковското е първото селско читалище в България. В Устава Бачо Киро записва, че главната му цел е “да разпространява що-годе учението и по околните братя българи, дето са по селата”. Читалището става просветно средище за белочерковци, а скоро – и революционно огнище.

През 1870 г., след като великотърновското читалище “Надежда” поставя “Многострадална Геновева”, Бачо Киро създава и театрална трупа. Първото театро, което виждат белочерковци, е революционната пиеса “Стоян войвода”. Сред зрителите сядат и местни турци. За да ги заблудят, актьорите започват с откъс от “Многострадална Геновева”. После Бачо Киро декламира на турски език свои и чужди стихове. Зад кулисите отец Матей, който по канон няма право да излиза на сцената, гримира артистите, припомня им репликите, дава им кураж.

Ролята на Стоян войвода изпълнява Бачо Киро. Той режисира постановката, суфлира на другите участници, играе и второстепенни роли. Представленията завършват със сцена, която сякаш е пренесена от знаменитата глава в “Под игото”. След финалните реплики актьорите запяват:

                                “От небе излязла,

                                 в България слязла,

                                 българска надежда”.

Запява и благодарната публика. После множеството извиква: ”Да живей България!” Някои пушкат в тавана. Шест поредни вечери белочерковци пеят и плачат със Стоян войвода.

Скоро трупата гостува в Михалци, с което първият селски театър изиграва нова роля – на пътуваща агитка. Четири вечери Михалци се тресе от песни и възторзи. Бачо Киро включва в пиесата местни актьори – даскал Петко Иванов и още трима родолюбци, които ще загинат в Дряновски манастир през Април 1876-а.

В лето 1871-о Бачо Киро създава театър и в Мусина. Понеже липсват пиеси с революционен характер, апостолът-драматург преработва повестта на Любен Каравелов “На чужд гроб без сълзи плачат”. Нарича я кратко и ясно “Сиромах Танчо”, като й придава ярко политическо звучене и емоционална наситеност. От сцената главният герой изпява част от Ботевата поема “Хайдути”. Бунтовният даскал добавя свои реплики, които превръщат пиесата в манифест на националната ни революция. Пиесата е гледана в захлас, а мнозина дейци на Априлското въстание я преписват и разпространяват из Търновско.

Времето ускорява хода си за рода български. Още преди да я излее в стихове, Бачо Киро и другите будители живеят и творят според нравствената и политическа програма:

                            “Винаги се сее

                             за свобода семе,

                             то ще да поникне,

                             кога дойде време”.

През пролетта на 1868-а Васил Левски и отец Матей, бойни другари от Белградската легия, изграждат първите комитети в Долна Оряховица, Поликраище, Лясковец, Трявна и Габрово. Само в Елена и Дряново верните поданици на султана ги срещат с безразличие.

През февруари 1872-а Ангел Кънчев и отец Матей пристигат скришно в Бяла Черква и създават комитет, в който влизат Бачо Киро, брат му поп Гавраил, даскал Васил Неделчев, Атанас Дончев, Димитър Петков, Анчо Ненов, Георги Несторов, Тодор Банов и Димитър Илчев. Председателят на комитета Бачо Киро държи пламенна речи и отбелязва в записките си: “И аз като умра, на мойте деча нема нищо да уставя, освен книги, пушка и сабя – с което щът, с него да се хранят”.

Благодарение на отец Матей и даскал Киро, комитетите преживяват покрусата след обесването на Левски и разширяват дейността си в Дичин, Голямо Яларе, Сухиндол и Вишовград.

Скоро ново нещастие сполетява Търновско. Умира отец Матей Преображенски – пътуващият книжар, бунтовният духовник, сладкодумният разказвач, посветил на делото последните 12 години от живота си. Смъртта му сбира в Ново село десетки съзаклятници на първото голямо революционно събрание, предшестващо Оборище. Докато спускат ковчега в гроба, извисява глас учителят Тодор Лука Лефтеров: ”Отче Матея, къде отиваш, кому ни оставяш? Издигни за последен път своята десница и ни благослови. Кажи на твоите Раковски и Левски, че народът черпи от делото им сила и подкрепа за бъдещите ни борби!”

От януари 1876-а Търновският революционен окръг заживява с трескавата подготовка на голямото дело. От Букурещ пристигат Стефан Стамболов, Христо Караминков-Бунито и Георги Измирлиев-Македончето. Избират за център Горна Оряховица, където е по-безопасно от Търново. Скоро от Браила идват поп Харитон Халачев, Димитър Русчуклийчето, офицерът от руската армия Петър Пармаков и още поборници. В белочерковското училище става най-голямата среща преди въстанието. Сбират се 180-200 мъже, за да произнесат магическите клетвени слова: “Аз, долуподписаний същ син на Болгария, заклевам се в всевидущаго Бога, какво самоволно вземам участие в народното устание, за да се бия до последни сили за свободата на моета Болгария…

         За неприятел на отечеството си считам турското правителство и всекиго, който вдигне оружие против нас…”

Съзаклятниците и по-голямата част от населението правят фишеци, пренасят оръжие и барут, водят военно обучение на скришни места, привличат нови членове в комитета.

На 25 април 1876-а в Горна Оряховица тайно съвещание решава да обяви въстанието в Търновско. Вече са получени съобщения за бунтовете в Южна България. На другия ден в Мусина се стичат председателите на революционни комитети. Провъзгласяват за войвода поп Харитон, за военен ръководител – Петър Пармаков, за знаменосец – Димитър Русчуклийчето, за подвойводи – Бачо Киро и Христо Караминков.

“Тайна” вест обхожда Горни турчета: 28 априлий 1876-а! Във всяка къща има съзаклятници. Бачо Киро подрежда комитетската архива, скрива я на черковния таван и записва в дневника си: “Сбогом, мило отечество, сбогом милий народе! Аз днес отивам за твоята свобода да се боря…”

Свечерява се. Цялото село се изсипва на Черничевата ливада край Росица. Извива се хоро. Последното робско и първото хоро на свободни българи. С препълнен медник Димитър Куев разнася червеното вино на бунта. Юнаците пият и се прощават с майки и бащи, с братя, сестри и любими. Бачо Киро целува ръка на майка си, прегръща жена си и тръгва. Не вижда петте си деца, за да не ги тревожи.

Даскали и попове повеждат въстаниците в Горни турчета и в другите селища на Търновско. В цяла България. Даскали, попове, занаятчии и учени българи сеят семето на въстанието и гинат в пламъците му. Даскали като Бачо Киро, Васил Неделчев и Атанас Дончев. Свещеници като поп Харитон, поп Гавраил и поп Балчо.

Сто и трима белочерковци тръгват след даскала си. Съставят най-голямата бойна единица в Първи революционен окръг. Край Михалци ги чакат трийсетина поборници. От Мусина, Дичин, Вишовград и Русаля в четата се вливат още 55 мъже.

Не тръгват всинца с китки и с винено причастие. Дядо Марин от Вишовград не давал син му Гено да иде да мре с комитите на поп Балча. Скрил му пушката и ножа, хванал го за яката и викал: ”Не те пущам!” Бутнал стареца Гено, съборил го в синията на децата и рекъл: “Аз със султана ще ида да се бия, ти ще ме спираш тука да не излизам!” И тръгнал без пушка, без сабя. Непростен и непоискал прошка.

Вървят цяла нощ, под дъжд и в хлад. Сутринта срещат турски пастири край с. Балван и гърмят срещу им. Турците бягат ужасени. Петър Пармаков, капитан от руската армия, не познава тактиката на въстаническата война. Учил се е да воюва в редовна войска, да изпълнява заповеди на вишестоящи началници и плановете на по-горни щабове. Изгубено е ценно време и маршрутът на четата е разкрит. Местните турци пращат въоръжени съгледвачи след бунтовниците и конни куриери към Търново с вест за броя и за пътя на четата.

Уморените въстаници стигат до Дряновския манастир и спират да отдъхнат. По идея на Левски манастирът отрано е готвен за склад и за крепост на въстанието. С усилията на отец Матей, на игумена отец Пахомий и на дряновския учител Радко Радославов в светата обител са складирани 1 850 крини жито, 412 крини царевица, стотици крини овес и ръж, сланина, сирене, вино, ракия.

Дряновският манастир в началото на XX век

Скоро аскер и башибозук от Габрово, Трявна и Дряново завардват Пролеза, единственото място, откъдето може да се излезе от клисурата, в която е разположен манастирът. Пропада първоначалният замисъл четата да овладее проходите в Тревненския балкан, да се съедини с габровци и да помогне на бунтовните огнища в Южна България.

Светата обител става пристан, крепост и лобно място за 140 от въстаниците. Поп Харитон, снажен и напет с четническата си униформа, свиква съвещание. Решават да пратя куриер в Дряново с молба за помощ. Не знаят, че тамошният комитет е обезглавен още на 24 април. Председателят Радко Радославов е предаден и арестуван, а заместникът му Христо Рашенов е отровен от… баба си. За да не “запалел” селото. “Въстанията рисуват душите на народите”, пишат мъдри историци.

Около манастира стягат обръч аскер и башибозук. Турците щурмуват крепостта, но въстаниците ги отблъскват с точен огън, скрити зад яките зидове. В минутите на затишие поробители и доскорошни роби водят словесен диспут, в който се псуват и ругаят на всички езици, познати в Османската империя.

На третия ден пущат на въстаниците писмо от дряновските чорбаджии със съвети да се предадат на милостта на падишаха, за да запазят светата обител. Отговора пише Бачо Киро: “Господа, ние не сме излезли да обираме, да убиваме и да разбойничествуваме. Тихо и мирно излязохме от домовете си да дирим свободата си и човешки живот…

         За това, кога ще излезем и как, само ний и Бог знае, а не ви, не щем да ни заповядвате да излезем, нито ви пък питаме. Колкото за оръжията ни, ще ги сложим, като умрем, а ще ги носим, додето сме живи. Не ви ги донасяме, елате ги земете само. Ако обичате, оставете ни”.

В този ден, 1 (13) май, въстаник влиза непредпазливо с цигара в килията, където поп Харитон и поп Гавраил правят фишеци. Барутът избухва, пламва пожар, а тримата ослепяват. Турците използват суматохата и тръгват на юруш. В люта сеч и стрелба от упор въстаниците ги отблъскват. Привечер военният съвет назначава за войвода Петър Пармаков.

На шестия и седмия ден е още по-критично. Турците издигат срещу манастира каменни дувари, откъдето стрелят по-опасно. Донасят и тенекии с газ,  за да подпалят обителта. Доста въстаници се разболяват от треска и едва се държат на крака.

От Шумен в разбунения вилает пристига бригаден генерал Фазлъ паша, командир на Втора дунавска ордия (армия), по-известен с прякора Коняк паша. На пръсти се броят подчинените му, които са го виждали трезвен. Аскерът докарва и два круповски топа, най-модерни за времето си. Срещу двестате въстаници Фазлъ паша разполага с десет хиляди души войска, башибозук, черкези и цигани. Праща високомерен ултиматум до бунтовниците да се предадат. Получава горд и предизвикателен отговор, който го вбесява.

Гърлата на оръдията бълват огън и метал. Манастирът пламва, зидовете му се рушат. Със сетни сили четниците се хвърлят срещу напиращата паплач. Вечерта врагът се оттегля. Заръмява дъжд, който гаси пожара. Четниците се събират пред централната порта, прощават се с поп Харитон, изгарят знамето и тръгват с надеждата да си пробият път в тъмнината. Пробиват първия обръч на обсадата, но при втория пост ги удря табор низами. В нощното клане падат Петър Пармаков и Димитър Атанасов-Русчуклийчето. Със смъртта на храбрите загива и братът на Бачо Киро Христо поп Иринчев.

С шест момчета Бачо Киро тръгва по течението на реката. Завалява сняг, който помага на въстаниците. Като че Господ простира ръка да скрие нещастните си чеда.

Отблъснатите от аскера въстаници се връщат в манастира и в порив на отчаяние тръгват да се предадат на Фазлъ паша. Начело с бяла кърпа върви английският възпитаник Тодор Лефтеров, очаквайки воинско великодушие от азиатските главорези. Коняк паша изчаква да приближат и заповядва стрелба от упор. Башибозукът изколва недоубитите, нарежда мъртвите тела и ситно ги накълцва. После аскер и башибозук минават с конете си върху мъртвите. Конят е интелигентно и чувствително животно, което никога не стъпва върху човек. Но подкарани от свирепи изверги, конете газят мъртвата плът, докато я превръщат в кървава пихтия. “И като и минува конницата, и конете им развличат червата по патя…”, пише отец Пахомий Стоянов.

Отрязаната глава на Тодор Лефтеров е набучена на прът и е разнасяна из родното му Търново. Черкези, башибозук и цигани се втурват в беззащитния манастир, посичат слепите поп Харитон и поп Гавраил, тежко ранените въстаници и баба Гана, майката на игумена Пахомий. После грабят всичко, що могат да носят, навличат църковни одежди и се гаврят с християнските обреди.

Бачо Киро оцелява, скрит под отрупан със сняг храст. Стига до Търново, където страхът е сковал най-старите му познайници. Вестта за гибелта на четата е парализирала патриотичните чувства. На 12 /24/ май гладен и измъчен даскалът се връща в Горни турчета. Селото е удавено в скръб. Повече от 70 чернилки висят по портите. Бачо Киро се скрива в плевника на черковния клисар дядо Дончо Топала. Дядо Дончо зачестява с покупките на ракия и тютюн за госта. Кръчмарят Ангел Бакев е достатъчно любопитен, а дядо Дончо – достатъчно наивен, за да му се довери. На другия ден цялото село знае кой се крие в плевника.

Узнават “тайната” и бившият кмет Тошо Франгов, църковният и училищен настоятел Кътьо Димитров и бирникът Петър Нанков. Стара неприязън и нова злоба имат те към даскала. С четата, въпреки заплахите и уговорките им, тръгват синовете на Тошо Франгов и на Кътьо. Апостолът е заплаха, която може “да подпали” селото, непрокопсаник, подлъгал момчетата на бунт и развалил достлука им с турците.

Отиват при плевника уж за съвет. Вместо да се здрависат, извиват ръцете на Бачо Киро и започват да го бият. Връзват го и го хвърлят в зимника на чорбаджи Тошо. На другия ден го затварят в колибата му извън селото и бързат към Павликени да извикат чаушина Пехливан ага. В селото няма въоръжени турци, ала никой не се намесва да отърве своя водач и да възпре черната ръка на предателите.

След като Пехливан ага подкарва невъзмутимия Бачо Киро, белочерковци откриват върху греда в колибата прощалните му слова: “Сбогом, мили чеда и приятели! Аз днес се разделям за вечно от вас и ставам жертва за народа си. Недейте скърби за мене, защото ази си изпълням длъжността. Но да скърбя аз, че не умирам с нож в ръка, а предаден и с мъченическа смърт. Предаден съм от моите приятели, но ги прощавам, защото не знаят какво те правят.

16 май, 1876 г.

Бяла Черква.”

За първи път с. Горни турчета е наречено Бяла Черква в прощалното писмо на Бачо Киро. Още същия ден го подкарват към Търново. Съпровождат го две конни заптиета. Даскалът върви през селата, гдето е учил деца и възрастни, играл е театро, държал е проповеди в църквите. И не се намират барем двамина здрави българи да ударят по шамар на заптиетата и да го отърват. Смелите вече гният край Дряновския манастир.

В Търново подвойводата минава през пъкъла на зандана, където в тесни вонящи стаи са наблъскани въшлясали турци-разбойници, черкези и цигани. Дочаква съда с облекчение.

Извънредният съд се председателства от Али Шефик бей, изпратен специално от Високата порта да раздаде правосъдие на заловените бунтовници. Членове на съда са трима българи и трима турски фанатици. Скоро добродушният Али Шефик бей ги заменя с Етем бей, Рушид бей и Агях ефенди. Търговецът Джовани Икономов защитава обвиняемите.

На разпитите Бачо Киро поддържа духа на другарите си и поема вината им. Така спасява Петър Тончев и Пейо Маринов. Заявява, че двамата пасели добитъка си, а четниците със сила ги принудили да тръгнат с тях. Скоро късметлиите са освободени.

Пред съда народният водач застава с гордо спокойствие. Разказва, че само той и поп Харитон вдигнали момчетата на въстание. Говори на турски и на български, в проза и със стихове. С Етем бей неведнъж е пил кафе, чел му е вестници под сенките край Росица, хортувал е за красотите на Божието Мироздание и за грешната человеческа природа. Турците уважават учените и поетите. Готови са да го помилват след толкова кръв. Джовани Икономов усеща настроението им и с вдъхновена пледоария се опитва да представи даскала като странен, малко луд човек. Мюсюлманите не бесят луди.

“Вземи си думите назад, виква Бачо Киро. Аз не съм луд!” После изправя снага и произнася последното си стихотворение:

                  “Бен бир Бачо Киро им,

                    тюркмен коркмаз комита им…”

                           

                   “Аз един Бачо Киро съм,

                   без страх от турчин комита съм.

                   Пушка на рамо турих,

                   Дряновския манастир намерих.

                   Правдата си да диря излязох,

                   Въжето на врата си сам метнах!”

На другия ден с чиста бяла риза, която е донесла дъщеря му Ирина, апостолът крачи към бесилката заедно с 22-годишния Иван Семерджиев. От очите на младежа капят сълзи. “Иванчо, дума му даскалът. Тъй ли трябва да умира един български въстаник? Нали се клехме – “Свобода или смърт!”

Площадът чернее от народ. Българите са докарани насила. Турците са се стекли да тържествуват. Бачо Киро се опитва да си нахлузи въжето, но не му позволяват. Успява да извика: “Прощавайте братя българи! Сбогом, мило отечество!”…

В почернена Бяла Черква нечия скръбна душа съставя песен:

“Бог да убие Харитон войвода,

Харитон войвода и даскал Кира”.

Жени с черни забрадки веднъж упрекват баба Цона, че ако Киро не бил подлъгал мъжете и момчетата им, щели да останат живи. Майката на герои отвръща: ”Трима сина и зет изгубих в манастира. Вашата мъка по-голяма ли е от моята?…” Песента-проклятие се чува из селото само няколко месеца. До Освобождението. Когато през юний 1877-а руските войски влизат в селото, даскалицата Ирина Бачокирова им поднася хляб и сол. Тя, любимата щерка, взима книгата от бащиния завет. Синът Теодосий грабва сабята на офицера.

През октомври 1912-а с гайди, с китки и хора българите тръгват на кървава сватба в Балканската война. И Бяла Черква отново провожда храбреци. На мегдана, до камбаната, вдовиците, сестрите и дъщерите на сто и тримата герои заклеват синовете, братята и любимите си да повторят подвига им. Не само въстанията, но и войните рисуват душите на народите.

По причудлива прищявка на съдбата Бачокировата фамилия се сродява със знаменития френски писател Александър Дюма-син, автора на “Дамата с камелиите”. Внукът на Бачо Киро Андрей Даскалов заминава да учи в най-стария в света институт по медицина “Франсоа Рабле” в Монпелие. Там се оженва за Валери Дюма, внучка на Дюма-син. Когато здравето на Андрей се влошава, той се връща в България и живее в Берковица. Там се сприятелява със съдията Иван Вазов. И тогава светът е бил толкова малък! Правнучката на Андрей и Валери е световноизвестното мецосопрано Олга Гюрковска.

Не толкова щастлива е съдбата на най-малкия брат на Андрей. Теодосий Даскалов е смел офицер и отличен командир, кавалер на ордени “За храброст”, министър на войната през 1940-1944 г. Изправен пред т. нар. народен съд, заявява: “Не твърдя, че моята дейност е била безпогрешна, защото да бъде човек четири години министър на войната в тия объркани времена, без да направи някаква грешка или някакъв пропуск, е немислимо. Но твърдя, че престъпление и предателство по отношение на народните интереси не съм извършил, а тъкмо обратното – че защитата на народните интереси е била червената нишка, която е ръководила моята дейност”.

Опитва се да обясни на “почитаемия” съд, че се е стремил да убеждава другите министри да не влизаме в пактове, защото си имаме две национални катастрофи. Че е правил всичко възможно да отложи влизането ни в Тристранния пакт, договорен от политиците. Че по военна линия е отлагал подписването на договора до струпването на германски войски по българската граница.

Не знае пълководецът, че е осъден далеч преди началото на процеса. На съвещание на политбюро на БРП/к/. Там някой се опитал да спомене, че генералът бил уважаван военачалник и внук на възрожденеца, на въстаника-мъченик Бачо Киро. Тогава “вярната дъщеря на партията и народа” др. Цола Драгойчева рязко възразила, че милост не бива да има за никого. Към разстрела генерал Даскалов, срещал неведнъж смъртта по бойните полета, върви спокоен, почти усмихнат, замислен за нещо свидно и далечно. Може би спасената му душа вече е прегръщала безсмъртния си дядо.

… Днес Бяла Черква е обезлюдяващо градче от селски тип. В училището, дето са ечали гласовете на будители и на съзаклятници, циганета пушат цигари и тръскат гюбеци. Стават сватби и кръщенета, на които пият и пеят предимно поклонници на Банго Васил. Не че е нещо лошо. Само е тъжно.

За аренда на декар белочерковски чернозем някакъв “червен” кооператив изплати на леля ми невиждана годишна рента от 8 лв.

Бедний, бедний Бачо Киро! Ако възкръснеш и видиш хала на милото ни Отечество, сигур отново ще си нахлузиш въжето…

 


     *Капитан I ранг о. з. Васил Данов е журналист, публицист, военен експерт, офицер от резерва,  координатор на Медийния съвет към Атлантическия съвет на България                     

           

Категории: