Износ на страх. Асиметричната стратегия на Русия

понеделник, 13 май 2019

 

Манол Глишев *

 

 

Настоящият текст бе предизвикан от преглед на интервютата на класическия съветски емигрант и бивш служител на КГБ Юрий Безменов.

 

 

Безменов изрично обръща внимание на приоритета в разпределението на ресурсите на КГБ през 70-те и 80-те години: 15% от всички активи за разузнаване и 85% – за идеологическа диверсия и активни мероприятия. Това е асиметрична тактика, а асиметричните действия са партизански подход, подход на страна, която възприема себе си не само за воюваща, а и за по-слаба в конвенционален конфликт. Възможно ли е СССР и наследилата го Руска федерация да имат институционална култура на ниско самочувствие? Приемствеността между двете държави не се нуждае от дълги разяснения: в крайна сметка несменяемият руски президент започва кариерата си в същите служби като Безменов. А асиметричната тактика и до днес представлява основно средство във външнополитическите ангажименти на Русия.

Царска Русия явно има самочувствието на всяка друга Велика сила до разпадането си в 1917. Като всички могъщи държави тя воюва главно по конвенционален начин, амбициозна е, разширява се, свива се, печели, губи, рискува, пресмята, сключва съюзи и ги сменя. Има вечни интереси, а не вечни приятели. Тя участва решително в Източния въпрос, част от Голямата игра с Великобритания в огромното пространство от Балканите до Хималаите. Това е нормален политически и исторически процес, но той рязко приключва с комунистическата революция. Преследването на иначе сродните геополитически интереси на СССР вече ще тече по съвсем различен начин. Конвенционалната война и търговската конкуренция губят относителното си значение за сметка на други методи.

След неуспеха си в Съветско-полската война от 1920, новите руски власти сменят подхода в невероятна степен. От 1922 до 1939 революционните господари на Кремъл определено се стремят да изнесат революцията в изпълнение на марксистките исторически завети, но го правят вече главно с тероризъм и агитация, а не с открит сблъсък. Това не е същото като меката сила на парите, макар че и те са част от инструментариума на съветските служби.

За сила ли свидетелства този подход или за вътрешна слабост?

В 1939-40 самочувствието на Сталин вече е нараснало достатъчно, за да се стигне до тактическо съдействие с нацистите, поредна подялба на Полша, анексиране на трите Балтийски републики и нов, отново неуспешен опит във Финландия. Сякаш методите на някогашната империя се възраждат – но не задълго. Войната от 1941-45 действително е върховно напрежение на силите не само за народите, но и за властите на Съветския съюз. Крайният резултат е със смазваща човешка цена, но СССР оцелява и се оказва повелител на нова сфера на влияние, обхващаща Централна и по-голямата част от Югоизточна Европа (Румъния и Югославия запазват известна автономност в рамките на комунистическата система). Известно време след 1949 изглежда, че и Китай със своите гигантски ресурси ще бъде погълнат от Москва. Какъв по-добър момент за изграждането на империя? Марксизмът дава и подходяща възможност за държавна религия.

Руската революция обаче така и не довежда до обикновена империя. Може би травмата от Отечествената война е прекалено голяма? Някога по-скоро конвенционалната велика сила на Романови е заместена от върхушка, която действа като терористична организация, а не като легитимно правителство. Въпреки невероятния (и страшно скъпоструващ, но и даващ нови възможности) успех от 1945 г., Съветска Русия си остава държава с неконвенционално, асиметрично отношение към иначе съвсем естествения процес на конкуренция между свръхсилите.  Тя не влага усилия във вътрешно укрепване, забогатяване, засилване на армията, нацията, институциите и технологиите си – и много пъти е критикувана за тази липса на интерес към вътрешното си развитие. За сметка на това инвестира огромни, всъщност основните си усилия в конспирации и конспиративни теории, в опити за отслабване на всички държави, с които има отношения, в пропаганда, в атентати, в активни мероприятия, идеологическа борба, заблуди, подкупи, шпионаж и контрашпионаж – а най-вече в наблюдение и тормоз на собствените си граждани и съюзници. Това не е голяма стратегия, а партизанска тактика на страна, която се смята за обкръжена. Днешна Русия продължава същия тип политика със същите убеждения.

Съветска Русия действително изнася революция, но го прави прикрито, колебливо и с необясними опити да отрича напълно естествения си стремеж към експанзия. Освен това, за разлика например от очевидно съществуващата система на относително приятелски отношения между няколко водещи западни държави, Русия не си създава специални и равноправни отношения с никого. Тя или командува, или враждува (често отричайки, че враждува), но никога не партнира на равна нога. Впрочем, по този начин тя често пропуска възможността за искрени отношения и по-голямо влияние – например с традиционно русофилски настроени кръгове във Франция. Руското недоверие към всичко и всекиго води дотам, че най-искрените приятели на голямата северна страна са смятани от самите руски апаратчици за “полезни идиоти”. Няма друга политическа култура, в която собствените симпатизанти да бъдат цинично наричани по този начин.

Разбира се, всички държави в света познават конспирацията и шпионажа. Дори между съюзници и приятели се случват заговори и опити за надиграване. Един от относително пресните примери беше скандалът с тромавото американско наблюдение над Германия. Но мащабът, размахът, относителният дял на партизанската, асиметрична стратегия на всяко руско правителство за последните сто години е смайващ. Очевидно руските ръководители не гледат света по един и същ начин като повечето останали политици и стратези. При останалите държави и нации сякаш има по-скоро култура на поне относително, поне частично миролюбие и отношение към известни правила на играта. Например Израел знае, че може да разчита на Щатите. Щатите не се съмняват, че могат да се доверят на Великобритания. Великобритания, общо взето, се отнася разумно към Германия или Франция (безумието Брекзит напомня лятна треска и крайните му ефекти също са свързани с руската асиметрична тактика). Страните от Бенилюкс откровено се държат приятелски помежду си. Полша поддържа топли отношения с Унгария. Норвегия отдавна не подозира Швеция и Дания в завоевателни планове. Швейцария не води вътрешен дебат за заплахите на обкръжилия я Европейски съюз – дебат, типичен за руската среда. Япония, Южна Корея и Щатите са постигнали някакво споразумение по сметка. Канада, Австралия и Нова Зеландия не замислят мрачни конспирации. Австрия очевидно не се кани да анексира Лихтенщайн. Португалия не живее в ужас от замислите на Испания. Андора не се бои от Франция, нито Сан Марино е насилствено принудено да се присъедини към Италия. България явно няма желание за три морета и ѝ стига да си гледа всекидневието (или даже пъпа). И така нататък. Системата на относително въздържани международни отношения съществува.

Русия обаче има политическа, институционална култура на постоянна бойна тревога, единствено подозрения към която и да е друга сила на света, желание за завоевания и същевременно с това – недоверие в трайните, бавни, открити начини за конкуренция с останалите играчи. Няма друга държава – дори Северна Корея или Китай – която да хвърля толкова много, непропорционално много човешки, финансов и времеви ресурс за пропаганда, шпионаж и конспиративна работа (за това свидетелства дори само фактът, че относително редовно изтичат новини за нови и нови руски конспирации). На фона на подмолните, сложни и разнопосочни ходове на руските правителства дори Северна Корея действа елементарно, предвидимо и открито: ето, отвличаме южнокорейски рибар, дайте ни ориз или ще ви заплашим с ядрени ракети. Китай просто дави света със свои евтини стоки, забогатява и трупа влияние. Япония се колебае между същия подход и нова ера на бляскава изолация. Щатите се опитват да са полицаят, който се меси навсякъде, тласкани както от може би прекалено горделивото си разбиране за изключителност, така и от очевидните апетити на своя едър бизнес и лобитата му. Британците дори не си правят труда да крият, че предпочитат индийски пред български, полски или румънски гастарбайтери. Така са решили и толкоз. Даже Ердоганова Турция е доста праволинейна в имперско-диктаторските си авантюри. Но нито Китай, нито Щатите поддържат толкова мощна дезинформираща и деморализираща политика в най-невероятни кътчета от света, както го прави Русия. Всъщност асиметричната тактика, тоест фалшивите новини и конспиративните теории са далеч по-важни за Кремъл в сравнени дори с фактическата анексия на Крим, Донбас и Осетия или с операциите на наемници в Сирия.

Впрочем, може би Щатите в най-голяма степен са се поучили от опита си с методите на своя стар противник от Студената война: американският подход към външни задачи също може да бъде конспиративен, но в самата Америка съществува частична обществена нагласа против това изкушение. Винаги има шанс да се появи нова Ерин Брокович и то във външнополитически план. Пък и флотът винаги е под ръка.

Не че британците, французите или китайците не умеят да си служат с натиск под масата. Умеят, разбира се, при това също по отвратителен начин, но разликата е в мащаба и приоритета. При възможност за политика на тоягата и моркова, повечето световни сили опитват някаква комбинация от тези две средства в различни и променливи съотношения. Русия предпочита да си спести повечето от моркова, първоначално да отрече съществуването на тояга, да заговори за друго, а накрая и да замести тоягата с отрова, понякога буквално. Когато изпраща войските си някъде, Русия първо отрича, че го прави. На по-късен етап спира да отрича, защото конспирацията обикновено не издържа и воините-интернационалисти се превръщат от неидентифицирани лица в “наши момчета”. Половината операция се случва не на бойното поле, а в телевизионните студиа и в социалните мрежи.

Там, където Америка праволинейно и с фанфари праща флот, Русия винаги още преди години си е създала мрежа от доносници, дезинформатори, спящи клетки, паравоенни и контакти с местния престъпен свят. Ефектът обикновено е хаос в съответната страна, но никаква трайна полза за самата Русия, защото доносниците и (дез)информаторите струват скъпо. Влиянието ѝ може да расте, страхопочитанието към нея сред световните правителства може и да е значително (може би това имат предвид руските идеолози под “престиж”), но вътрешната ѝ сигурност, стабилност и развитие страдат заради постоянното изтичане на ресурси към воденето на асиметрична вражда с целия свят. В резултат всяка смяна на властта е болезнена, защото няма механизми за гладкото ѝ протичане. Същевременно всяка смяна води и до временно преустановяване на външнополитическите ангажименти. Промените през драматичните 1989-91 и в по-малка степен през 2000 г. демонстрираха тази слабост. Но подобни вътрешни сътресения е имало също в 1953-56 и в 1964. Бих нарекъл това секретокрация, управление на тайните служби. Параноя на най-високо равнище, партизанско мислене, управление и правене на политика под формата на асиметрична война, власт на КГБ/ФСБ. Това е невъзможност за цивилно управление, но Русия дори не се управлява изцяло по военному, защото военното управление все пак се води от устав и е предвидимо. Тя се управлява като тайна база. Паролите и специалното ръкостискане са по-важни от тренировката и обяда. Някаква психотична тревога и страх ръководят цялата руска политика.

И това продължава вече наистина цял век.

 

*Манол Глишев e историк, поет, публицист, общественик. Член на Атлантическия съвет на България.

 

 

 

Категории: