Грешките на Борисов създават проблеми на българите и на България
сряда, 5 септември 2018Българските граждани от 21 век не заслужават такъв модел на управление. Така повече не бива да се управлява
Александър Йорданов*
Член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България
Напоследък с любопитство наблюдавам как фенове на Бойко Борисов хулят всеки, който си позволи да посочи очевидните му грешки. А такива той все по-често прави. В политиката рядко се греши случайно. Греши се или от незнание, или от неопитност. Но най-често „грешките”на политиците се оказват добре премислени ходове. За съжаление те най-често не са в полза на „простосмъртните”. И това е така, защото в политиката има задкулисие, връзки и отношения, за които най-често трагично късно разбираме. Или казано по друг начин: политикът и истината не винаги живеят под един покрив. Ще припомня няколко характерни „случая”.
Случаят „президентски избори”
Спомняме си как успешният президент Росен Плевнелиев бе принуден да се откаже от кандидатиране за втори мандат. Той бе започнал много остро да се изказва за политиката на руския президент Владимир Путин, категорично осъди руската агресия срещу Украйна, застъпваше се многократно за равнопоставени, а не за „братски”, отношения с Русия. Към края на мандата си произнесе блестяща реч в Европейския парламент. Депутатите я изпратиха с бурни аплодисменти и ставане на крака. Но по неизвестни и до днес причини, ръководството на ПП „ГЕРБ” сякаш бе подразнено от това поведение на Плевнелиев и особено от неговите нелицеприятни, но верни изказвания за политиката на Кремъл. При повече политически разум от ПП „ГЕРБ” и от Реформаторския блок, кандидатурата на Плевнелиев можеше да донесе победа на президентските избори. Вместо това ПП „ГЕРБ” се дистанцира от президента. Настъпи странно мълчание. Денят на изборите наближаваше, а ПП „ГЕРБ” не издигаше кандидат. Развихриха се слухове, а противникът – БСП, вече развиваше своите позиции. Накрая, едва в последния възможен момент, бе издигната за кандидат Цецка Цачева. По общо мнение, включително и на симпатизанти на ПП „ГЕРБ”, неизбираема кандидатура. Но тя бе предложена от Бойко Борисов, който най-неочаквано и на своя глава, обвърза резултатите от президентските избори със съдбата на правителството.
Нормалната демократична практика е друга. При неуспех на избори лидерът поема политическа партийна отговорност. Това се случва, ако той еднолично е издигнал неподходяща кандидатура, т.е. нещо недопустимо за демократична партия, сгрешил е в политическата си преценка, пренебрегнал е социологията, повярвал си е прекалено много. Тогава е логично да си подаде оставката от лидерския пост в партията. Но не и да подава оставката на правителството. Защото първата оставка поражда проблем пред партията, а втората – пред държавата.
А интересите на България би трябвало да стоят над тясно партийните интереси, над личните интереси на политиците.
На книга е така, но на практика не е така. ПП „ГЕРБ” можеше да приеме или да не приеме оставката на своя лидер, а той да си продължи да ръководи правителството. Защото държавното не трябва да се смесва с партийното. Още повече, че в тогавашното правителство влизаха представители на партии от семейството на Европейската народна партия. Докато в следващото правителство на Борисов, т.е. сегашното, участват партии, които многократно са изразявали антиевропейски и антинатовски позиции. А това са позиции противни на националните ни интереси. Но през 2016 г. Бойко Борисов реши да заложи на карта не своето партийно лидерство, а стабилността на България, като обвърза резултата от президентските избори с оставка на правителството. И така бе поднесен изборен подарък на новоизбрания президент Румен Радев. Предостави му се възможност да се прояви като „кадровик” и „управленец” още в самото начало на мандата си, т.е. да формира служебно правителство по свой образ и подобие. Някои от решенията на това правителство,особено в сферата на отбраната, още тежат на България. Такова бе решението, че доставката на нови изтребители за армията за 1.5 млрд. лв. е най-добре да бъде извършено от SAAB, шведският производител на самолетите Gripen. Голям шум за тоя тип самолет вдигна Румен Радев, но за същото се е застъпвал и Борисов още преди съставянето на служебното правителство. След това сагата със самолетите за авиацията ни доби трагикомични измерения.
Но защо бяха подарени тези два месеца власт на политическия противник?
Частичен отговор Борисов даде близо година по-късно. Изборите приключиха на 13 ноември 2016 г., а на 29 юли 2017 г., пред конгреса на Европейските студенти демократи във Варна, Борисов заяви:
„Загубихме изборите, защото не искахме да ги спечелим.
Много е важно за демокрацията да има ясно разграничение на властите. Когато една партия, колкото и да е добра и демократична, е спечелила и президентската, и парламентарната, и изпълнителната и местната власт, това не е добре за демокрацията“.
Но защо тази „лекция” по демокрация той не изнесе преди изборите? За демокрацията няма никакво значение „колко” от властта е в „ръцете” на една партия. Демокрацията не е стока, бизнес, комат от софра. Важно е как тази партия управлява – честно или безчестно, според правото и демократичните правила или в нарушение на правото и демокрацията. И никак не е добре за демокрацията, когато се подарява победата на противника. Защото така се ражда политическото задкулисие, вихрят се политически спекулации. Много от досегашните речи и обръщения на президента Румен Радев са спекулативни. Последната спекулация бе от 3 септември. Тогава той върна приятелския жест на Борисов от 2016 година като заяви, че „нови избори не са алтернатива”, т.е. правителството да продължи да работи и да се „фокусира върху проблемите”. В същото време БСП декларира, че напуска „частично” парламента, проява на „неработене”, за която Радев мълчи.
Случаят „Радев – Решетников”
Проблемът е, че Румен Радев бе издигнат и подкрепен за президент от БСП след „консултации” с Леонид Решетников – директор на Руския институт за стратегически изследвания и генерал-лейтенант от Службата за външно разузнаване на Русия. Този факт е уникален за „независима” европейска държава. Агент на чужда и враждебна на ЕС и НАТО държава, да съветва какъв да бъде „профила” на бъдещия президент на европейска и натовска България! Това бе намеса във вътрешните работи на страната ни, за което, ако бяхме нормална държава, специални служби и съдебна система отдавна трябваше да са се самосезирали. Остава утешението, че обикновените хора наричат политиците, приели Решетниковата „консултация”, „национални предатели”.
На 6 януари 2015 г. ген. Л. Решетников заявява следното: „След разпада на СССР и принудителното излизане на Русия от Източна Европа, България и Сърбия на практика се оказаха под окупацията на САЩ. Това важи особено за България, която вече успя да влезе в НАТО и ЕС. Тук елитите се намират в пълна зависимост от американците и техните съюзници в Брюксел.”
Има ли официално възражение на тази наглост?
На 20 март т.г. по телевизия „Европа” генерал Решетников заяви, че „в момента правителството на Бойко Борисов прави всичко възможно, за да има добри отношения с Русия…” И поясни, че за съжаление България е в „рамката” на ЕС и НАТО, „тя не е наш съюзник и каквото и правителство да дойде на власт – социалисти, или ГЕРБ, или Атака не може да излязат от тези рамки.”Проблемът следователно е в „рамките”, а не в желанието на споменатите партии да развиват още по-добри отношения с Путинова Русия. Не съм очаквал Корнелия Нинова и Волен Сидеров да реагират на думите на висшия руски шпионин. Но се надявах, че поне премиерът Борисов ще реагира, защото не може един чужд агент да си позволява необезпокояван да ръси непоискани съвети в България. Още повече, че Борисов е и генерал, работил е в министерството, което се грижи за „вътрешната сигурност” на България. А Решетников провокираше с действия и изказвания именно тази сигурност. Бойко Борисов обаче не реагира. А въпросът за „рамките” никак не е маловажен. Руската „рамка” е нежелана в България. Избрали сме евроатлантическата „рамка”.
На 6 май т.г. сайтът „Фактор” припомни, че на 25 февруари 2016 г. ген. Леонид Решетников е гостувал на Ахмед Доган. Компания са му правили митрополит Иларион Алфеев, завеждащ външния отдел на Руската православна църква, бившият министър на вътрешните работи Румен Петков от АБВ, шефът на правителствена болница проф. Любомир Спасов, депутатът от ДПС Йордан Цонев и един полковник от НСО. Тема на разговорите са били стратегиите за президентските избори. В края на април тази година ген. Решетников бе отново в България по покана на НД „Русофили” и е засечен в хотел „Орфей” в Девин. Това че Доган или Нинова се срещат с ген. Решетников, че Решетников нарича „приятел” Волен Сидеров – лидер на партия „Атака” и коалиционен партньор, „златен пръст” на правителството днес, е нещо, което не изненада никого. Но и до днес мнозина са убедени, че Борисов също се е срещал с руския шпионин. Официална информация за такава среща не съм прочел и затова не мога да коментирам. Но в съзнанието ми се запечатаха думите на Борисов: „Загубихме изборите, защото не искахме да ги спечелим.” Но защо да не искаме да ги спечелим, след като „противника” издига кандидат консултиран с чужда разузнавателна служба? Как така се прави отказ от победа и не се издига печеливш кандидат, а се капитулира при ясните сигнали за чужда намеса в българския изборен процес?
На 6 юни тази година в Божурище Бойко Борисов заяви: „Президентът Радев беше надпартиен, но според мен вече не е, стоейки заедно със своя шеф Корнелия Нинова”. (Цитирам по „Труд онлайн”). В кой момент от своето президентско битие Румен Радев е бил „надпартиен”? Когато бе издигнат, когато назначаваше служебно правителство, когато като папагал повтаряше за сваляне на санкциите срещу Русия, когато постоянно атакуваше правителството? И 17 месеца ли бяха необходими на Бойко Борисов, за да разбере това, което на всички бе ясно от първия ден, а именно, че Радев не е „надпартиен президент”. Как така обикновените хора разбраха, а „необикновеният” политик Борисов не разбра? Или разбра с голямо закъснение. Или наистина е аджамия, за да мисли, че Радев е надпартиен. Или съзнателно си е затварял очите?
На пресконференцията след срещата си с Владимир Путин българският премиер използва думи и изрази, които звучат унизително за България, думи недопустими за един държавник. Цитира ги руската преса: „Много съм благодарен, че не ни се сърдят за „Южен поток”. Но старшият винаги умее да прощава”. Проектът „Южен поток” бе спрян от Русия, а не от България. Но поради каква причина в съзнанието на премиера Борисов Русия е „старши”? Или може би е имал предвид конкретно Владимир Путин като негов личен „старши”? Лесно е да кажем: език мой, враг мой! Но въпросът не е в езика, а в мисленето. Дори на Путин му става неудобно от такова „слагачество” и той реагира: „Говорихме за това, но мен винаги ме смущават разсъжденията, за това кой е старши и кой младши”.
Днес в българския парламент приятели на Русия са повече от половината народни представители. Лидери на управляващата коалиция, както и лидери на т.нар. „опозиция”, са фенове на „старшията”. И едните и другите преследват една и съща задача: да реализират проекта АЕЦ „Белене”, да прокарат руската газова тръба през турско-българската граница, треперят да не засегнат случайно руските икономически интереси в България. За да бъде още по-голяма зависимостта на българската икономика от Кремъл. Престрелките помежду им са само част от политическия спектакъл.
Случаят „Главчев”
На 15 ноември 2017 г. председателят на Народното събрание Димитър Главчев отстрани лидера на БСП Корнелия Нинова от заседание на Народното събрание. Тогава изразих пълна солидарност с действията на колегата Главчев. Той правилно постъпи, защото констатира проява на обидно поведение и отношение от страна на Корнелия Нинова към премиера Бойко Борисов. Абсолютно правилно, според правилника на Народното събрание, Главчев наказа с отстраняване от две заседания и Антон Кутев, който също се държеше невъзпитано в парламента. Димитър Главчев не е грубиян или човек, който лесно избухва. Той е уравновесен, спокоен, справедлив, точен, логичен, професионално добре подготвен.Той бе много добър председател на парламента. И най-важното – демократ. Най-неочаквано обаче Бойко Борисов, вместо да защити своя съпартиец и пръв държавник, защити Корнелия Нинова. И заяви, че Главчев „не трябваше да си изпуска нервите”. Това бе „аргумент” изсмукан от пръстите на лявата ръка. Парламентарната група на БСП бе напуснала временно заседанията на парламента и не бе работа на премиера да се грижи да я връща обратно в него. Но най-неочаквано Борисов реши да „пожертва” Димитър Главчев, за да „успокои” социалистите. Принуди председателят на парламента да се оттегли доброволно от поста си. Спомням си добре, че много от депутатите, а и от привържениците на ГЕРБ бяха в шок от това решение на Бойко Борисов. Но не смееха да гъкнат, камо ли да го нарекат „предателство”.
А то си беше точно такова – отстъпление пред БСП, глътка въздух за БСП.
И бе използвано от Корнелия Нинова, за да покаже на своя електорат, че може да „печели битки”, че БСП продължават да са силни и единни. Но странен бе тогава коментарът на Борисов. Той изтъкна като аргумент за действията си думи на председателя на Европейския парламент – социалистът Мартин Шулц. Думи, казани му две години по-рано, когато депутатите на ГЕРБ бяха напуснали също за известно време парламента. Та Шулц бил казал тогава: „Бойко, няма нищо по-лошо от политиката на празния стол. Ние като социалисти считаме, че е редно да се върнеш в парламента, защото сте прогнозируема партия…„. Това, спомня си Борисов, „беше един петък и в сряда върнах партията в парламента“.
Но поради каква причина лидерът на партия член на Европейската народна партия се води по акъла на социалист, пък бил той и „европейски”? Защо Борисов обслужва капризите и мераците на Корнелия Нинова? Защо с действията си преди президентските избори, с действията си срещу председателя на парламента Димитър Главчев, той практически наля вода в мелницата на БСП? В тези му действия няма никакви „висши държавни интереси”.
Има необяснимо задкулисие.
Отстраняват се достойни хора и се предоставя плацдарм на противника. Предоставя се цяла президентска институция. И в момента тя ката ден работи в полза на БСП. И вицепрезидентката там е от БСП. Грешки ли са това на Бойко Борисов и ако да, кой да му ги посочи? Или да си мълчим, както мнозина у нас си мълчаха при управлението на Тодор Живков? А ако не са грешки, а напълно съзнателни политически ходове за постигане на политическо „равновесие”, за каквото не са гласували българските граждани?
Случаят „Живков не греши”
Избягвам да навлизам в дебрите на една друга тема: задкулисните обвързаности и боричкания в бизнес средите у нас. Там доминират почти стопроцентово бивши комунистически кадри, както и кадри на бившата ДС. Доминират бизнесмени свързани с руски олигарси, с Путиновия икономически и политически елит. Тези симпатяги преследват само едно – своя и руския интерес. И те свикнаха да постигат лесно целите си чрез удобни за употреба политици. Политиците пък, преследвайки и те личния си интерес, какъвто не би трябвало да имат, са склонни да ги обслужат. За да напълнят дисаги. Спор няма, че това задкулисие поражда корупционния модел на управление. И така е от много години. Западните инвестиции в България намаляха, но позициите на руския бизнес останаха непоклатими. Добре е поне, че от време на време от Брюксел или Вашингтон (приятелите и съюзниците са за това да ни напомнят да не грешим!) ни предупреждават, да не се заиграваме с руски компании и бизнесмени на които са наложени справедливи санкции.
Някога комунистите бяха приели „философията”, че всички грешат, а само „другарят Живков” не греши. И „партията” не греши. Имаше такова стихотворение на Христо Радевски. Партията била „права”, дори когато грешала. Вероятно затова и Борисов, Цачева, а и много още членове на ПП „ГЕРБ”, са ставали членове преди това на БКП. Да грешат и да са прави.
Но „безгрешната”партия катастрофира България. Членовете ѝ до последно дундуркаха Живков и едва когато разбраха, че трябва да спасяват собствените си кожи, го отстраниха чрез изказване на благодарност. Но България вече бе катастрофирала, а Бойко Борисов най-неочаквано се оказа охрана на водача причинил тази катастрофа.
На БСП не трябва да се правят отстъпки. Това е поуката от криволичещия български преход. Не трябва да се отстъпват позиции. Но защо тогава Бойко Борисов издигаше и назначаваше кадри на БСП на ръководни длъжности?
Доскоро шеф на Агенция пътна инфраструктура бе железният комунист Дончо Атанасов, познат ни от времето на катастрофалното управление на Жан Виденов. Той ли се оказа най-големият професионалист в България по „пътната инфраструктура”? При назначаването му медиите коментираха, че той се ползва с пълното доверие на премиера. И така допреди месец, когато неочаквано подаде оставка.
А можеше ли Мая Манолова да стане омбудсман без депутатски гласове от парламентарната група на ГЕРБ? И редно ли бе да става омбудсман след Костинбродската афера, в която един от главните участници бе именно тя – днешната защитничка на „онеправданите”? Помня добре как тогава привърженици на ГЕРБ се опитваха да обяснят подкрепата за Манолова като „гениален ход” на Борисов, целящ отстраняването на „острието на БСП” от парламента. Много „гениален”, няма що. Отстранена бе „голямата уста” и издигната, за да може на воля да си говори като самостоятелна институция и да продължи да налива вода в опозиционната мелница на БСП. Манолова това и прави днес. Естествено, прави го от „загриженост” за гражданите. Мая Манолова – нагоре, а при последното трагично събитие край Своге Борисов засили по нанадолнището трима свои министри. Направи го еднолично, недемократично, нарушавайки основни демократични коалиционни принципи. А самите министри, за разлика от Манолова, изведнъж станаха по-ниски от тревата. И опорната точка отново е: Борисов пак е прав! Хайде холан!
Връх на управленската „мощ” на Борисов бе подкрепата, включително и финансова, за Ирина Бокова – министър в злощастното за България правителство на Жан Виденов и кандидат за вицепрезидент от БСП през 1996 г. Тя беше мераклийка за висок пост – на Генерален секретар на ООН. И правителството на Бойко Борисов я подкрепи. Много разумни хора тогава справедливо се възмутиха. Но Борисов по принцип не слуша умни хора. Той си знае. Реши да поправи грешката си твърде късно. Тогава, когато неизбежно направи втора грешка по същия въпрос – издигането с африканско закъснение на Кристалина Георгиева. След това дойдоха разкритията на „Гардиън”, „Льо Монд”, „Зюдойче цайтунг” и други западни медии, за огромните финансови потоци, които са текли от черна каса в Азербайджан към сметки на европейски политици, журналисти и граждани на високи позиции в периода от 2012 до 2014 г. Един от тези граждани се оказа Калин Митрев – съпруг на Ирина Бокова и официален представител на България в Европейската банка за възстановяване и развитие. Митрев е изпълнителен директор на Центъра за масова приватизация по време на управлението на Жан Виденов (1995-1997 г.), а това е управлението при което бяха ограбени спестяванията на българските граждани и инфлацията задуши България. В края на кабинета „Виденов” Митрев е изпратен на престижния пост в ЕБВР. Правителството на Иван Костов го разкарва от там. Правителството на Симеон Сакскобургготски го курдисва отново на същото място. Първото правителство на Бойко Борисов освобождава Митрев, а второто му правителство – отново го издига там, където го настигна разследването за корупция. Естествено е, че когато го издига Борисов знае, че Калин Митрев е агент „Симеонов” на бившата ДС, нещатен сътрудник на ПГУ и е събирал информация главно за граждани на страни, с които днес сме приятели. За тази си дейност е получавал пари. В началото на тази година медиите информираха, че Ирина Бокова става член на борда на директорите на руската компания „Фосагро” собственик на която е Андрей Гуриев – едно от лицата включени в санкционния Кремълски доклад на Министерството на финансите на САЩ. Такива „другари” като Бокова и Митрев хората наричат „скрити руски лимонки”или „пета колона”.
Въпросът е защо ги издига Борисов? От знание или от незнание?
И много още примери мога да се дадат за кариерно вреждане-уреждане на кадри на БКП/БСП по време на премиерстванията на Бойко Борисов. Няма да ни стигне деня да ги изброим. През месец юли 2016 г. депутатите от Реформаторския блок Мартин Димитров и Петър Славов, както и Методи Андреев от парламентарната група на ПП „ГЕРБ, отправиха писмено питане до министъра на енергетиката Теменужка Петкова за персонална смяна на представителя на държавата в рафинерия „Лукойл”. Този представител бе бившия министър на енергетиката от БСП и шеф на софийските социалисти Румен Овчаров. Тогава Петкова, която и днес е министър на енергетиката, отговори, че се търси консенсус за развитието на енергетиката, заради което не е търсена смяна на представителите на държавата в дружеството. Така Румен Овчаров, Петър Димитров, също бивш министър на енергетиката от БСП, Асен Гагаузов – и той министър от БСП, бяха „забравени” на високи постове при управлението на Бойко Борисов. Овчаров – представител на държавата в „Лукойл”, Димитров – в управителния съвет на Държавно предприятие „Радиоактивни отпадъци“, а Гагаузов – член на Съвета на директорите на ICGB – проектната компания, натоварена да изгради новата газова връзка между България и Гърция. На 27 ноември 2016 г. сайтът „Фрог нюз” излезе със заглавие: „Р. Овчаров се присмя на Борисов: Още съм в ”Лукойл”, не съм уволнен”. На 12 май тази година Бойко Борисов заяви: „Колкото и да ви е странно с Румен Овчаров работим заедно, защото той е един от най-големите капацитети…”
Как пък в България за Борисов не се намери един „капацитет”, който да не е комунист?
Заключителни думи
Ако утре БСП вземе, че дойде на власт, то вината ще е конкретно на Бойко Борисов. Дали тогава той ще повтори казаното след президентските избори: „Загубихме изборите, защото не искахме да ги спечелим”? Но това едва ли вече ще бъде толкова важно. Победа на БСП не трябва да се допуска. Както не трябваше да се допуска победа на Румен Радев. Затова днес, а не утре, трябва да се критикуват решенията на Борисов. Утре може да бъде безвъзвратно късно. Никой политик не е хвърлил топа от критика. Умният политик цени критиката, защото тя му помага да осъзнае грешките си. Но съмненията за „другото”, задкулисното, ще останат. Те се засилиха особено след „случая Скрипал“. Факт е, че и до днес Бойко Борисов продължава да чака доказателства за престъпната терористична руска атака в Солсбъри. Другите европейски държави отдавна получиха тези доказателства и изгониха в знак на солидарност с Великобритания руски дипломати. Направиха го, независимо че Великобритания напуска Европейския съюз. Направи го дори Република Македония, независимо от трудния период през който преминава.
Бойко Борисов не го направи. И Радев одобри това.
„Размразяването” на корупционния проект АЕЦ „Белене”, откъдето много грешни народни пари изтекоха към Русия, е отново „заслуга” на Бойко Борисов. Конституцията е ограничила правомощията на Радев почти само до декларациите и публичните речи. Но на Борисов тя е дала реалната изпълнителна власт. Първата реакция на Бойко Борисов, след нарушението на закона от страна на бащата на президента, бе: „Енергията ми не е насочена в подобни дребни интриги.” Седмица по-късно той заяви, че уволнява министъра на вътрешните работи, заради „мърлявата работа” около инцидента с участието на бащата на президента.
Е, как от „дребна интрига” се стигна до такова едро уволнение?
Всъщност грешките на Бойко Борисов и особено лансирането на бивши комунисти и социалисти във властта, вредят на българите, на България. Явни и скрити зависимости от комунистическото минало се трансформират днес в управленски зависимости и решения.
Не съм убеден, че Борисов е вече в състояние да разсее съмненията за тези зависимости, съмненията около редица свои управленски и политически решения. Но в случая не са важни моите съмнения или убеждения. Важно е, че така повече не може да се управлява.
Такъв модел на управление българите от 21 век не заслужават.
*Доц. д-р Александър Йорданов е председател на 36-о Народно събрание /1992-1994/, политик, дипломат, литературен историк и критик в Института за литература при Българската академия на науките. Директор е на Програма „Гражданско общество и демокрация“ към Атлантическия съвет на България.
Категории: Анализи, Гражданско общество и демокрация, Статии